Николай Лилиев е един от най-значимите български поети и писатели в родната история. Той е творил в най-динамичните времена на съвременна България, а през живота си е станал свидетел на драматичните промени в родината. Тази вечер, ние от “Българска история” ще ви поздравим с едно от най-прекрасните негови произведения - стихотворението “Тихият пролетен дъжд”. Лилиев превръща пейзажа в същинско отражение на настроенията на лирическия герой, а още в началото се появяват някои от най-истинските човешки чувства – надеждата, покоят, но и неясния страх. Присъства и вечната битка между доброто и злото, светлината и тъмнината. Насладете се на едно от любимите ни стихотворения:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
Книжните кораби
ЖЕНАТА, която от паметни дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.
Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея –
напролет тя кани в разлистия храст,
наесен – в безшумната плаха алея.
Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига –
и своите жъртви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.
Тя люби печалната бледа луна,
която целува полята безбрежни –
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.
Тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност –
и в нейния поглед – планински тих вир –
оглежда се мълком безмълвната вечност.
От своите чисти лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.
И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва –
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.
На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.
Прочетена от 1894
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.