За скеча, който се разигра пред очите ми, писах вече в една друга колонка, но и тук си заслужава няколкото реда, защото е показателна за живота ни случка, обяснима и типична, а звучи невероятно. Освен това тук ще я разгледам в различен контекст.
Случи се в средата на лятото. Седнали сме с жена ми в едно открито бистро. На съседната маса седят две жени, някъде в началото на тридесетте. Едната е с момченцето си, то е на видима възраст пет-шест години и докато майка му разгорещено обсъжда нещо със своята приятелка, то фучи насам – натам. По някое време прекъсва разговора, гушва майка си, говори й нещо на ухото. Тя кима и му сочи към тоалетната. Не е далече, срещу очите й. Няма смисъл да го придружава и детето се кани да тръгне натам. Другата жена обаче не разбра какво става и попита малкия, детето съвсем спокойно и на висок глас отвърна: „Пишка ми се често, имам проблеми с простата”.
Малките са големи дяволи и като нищо детето би могло да си прави майтап с лелката, но видях го, то си вярваше. Вече съм бил свидетел на толкова случки, навеждащи ме на същите тъжни мисли, на които би трябвало да ме въведе и тази, че вече не ми е даже тъжно. Смешно ми е. И едва потиснах смеха си, макар че всъщност не е чак толкова смешно.
Споменах горе, че ще разгледам ситуацията в друг контекст, различен от този, в който вече я разглеждах. Няма да говоря ни за вредата от рекламите, нито за риска, на който са подложени подрастващите в случаите, когато по-голямата част от ежедневието им преминава пред включения телевизор.
Напротив, този път ще застана в защита на рекламите. Защото са основен градивен материал в обществената ни структура. Въпреки досадата, не може без тях. Някои не се съобразяват с никакви етични правила, а за естетиката няма на кого да се сърдим, освен на цял народ - авторите на рекламите се съобразяват преди всичко с вкуса на масовия потребител и след като този вкус е такъв, какъвто е, можем да се избавим само ако отидем на друга планета. Не знам как е при вас, но лично на мен галактическият стоп не ми върви от четиридесет и четири години насам.
Няма да си кривя душата. Поне в 99% от случаите рекламите ми идат тъпи, дори когато рекламираният продукт ми харесва, но пък е напълно излишно да прекарам останалото си време на този свят само и единствено в мърморене. Понаучих се да се усмихвам на глупостта, други неща да отминавам с безразличие. Все по-рядко реклама е способна да ме раздразни. И като става въпрос за реклама, отнася се и за тази на книги. Уж не върви книгоиздаването. Уж никой не чете книги, а голям процент от публичното пространство е зает от реклами на книги. Явно - издават се. И Слава Богу!
Но да се върнем на момчето от трагикомичната ситуация, с която започнах колонката си. Първият извод е ясен: рекламата е способна на всичко. Дори да накара момче на тази възраст да се „замисли” за простатата си.
След тази мисъл неизбежно идват още, и още. Каквито потребностите на тялото, такива и тези на душата. Определено лекарство за болна простата не е за това дете.
По същия начин и за книгите. Рекламират се книги всякакви. И няма как да не е така, но ако безкрайно се доверяваш на рекламата, ако единствено чрез нея очакваш да стигнеш до четивото си, без съмнение ще изпаднеш в положението на това дете. Книга, която не е излишна, все за да изпълни нечия душевна потребност е написана, но определено не е четивото ти.
И ако това се случи (което, разбира се, ще развали настроението ти), не е виновна рекламата, а че ти разчиташ само на нея, за да откриеш четивото, от което имаш необходимост.
Прочетена от 558