Гайтани вежди, снага топола

Изключително полезен практически урок от Маркес

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

С предговора на „Дванадесет странстващи разказа” Маркес е направил от книгата още нещо - освен всичко, което е, тя е и учебник по литературна разработка.

Някои от уроците му ще ми бъдат полезни след години, още не ми е необходимо това ниво или е твърде тежко за мен, трябва да премина през други, за да достигна до уроците на Маркес.

Те не са теоретични уроци, практически са. Ръководство както за начинаещи, така и за напреднали. Ако се чете по този начин книгата, разказите могат да се погледнат като пример за казаното в предговора. Предговорът, тоест разказът, за работното ежедневие на един творец.

Разбира се, това не са готови матрици за творчество. Матрици за творчество няма. Не можеш да отлееш духа или душата си във форма, изработена от друг. Винаги има някаква разлика, винаги за твоята индивидуалност едно ще е необходимо, друго не, дори е възможно да пречи. Нищо, че е казано от гений, нищо, че е дало добри резултати и дори в случаи се е превърнало в широко използвана практика.

Един учащ се може сам да прецени кое от учителя му е полезно и кое не, но за да стигне до тази преценка, е хубаво да познае урока. За това и горещо препоръчвам тази книга, най-вече предговора.  

Всеки пасаж в тези няколко страници заслужава много, много внимание. От всеки може да се изведе материал за цели книги. Всеки пасаж може да спаси творческа личност от залиняване, от зло влияние, че дори от смърт. Всеки пасаж би могъл да даде на всеки един автор онази насока, от която се нуждае, а аз ще се спра на един, чиято полза животът ми е доказал. Действал съм правилно, без да знам, че би ме посъветвал на това Маркес и бих казал нещо подобно, но друго си е да го каже той.

Добрата писателска форма е като добрата форма на един спортист.

Съществена разлика няма. Дарбите са различни, не и онова, което трябва да се прави с тези дарби, за да дават добри резултати.

Писателската дарба е малко по-благодатна само с това, че дава повече време за развитие. Активен спортист може да развива таланта си до определена възраст, след което следва залезът му, докато много автори създават най-добрите си книги на старини.

Но точно в този дар е и отговорността към самата дарба. Цял живот трябва да я поддържаш, цял живот да се трудиш или най-точната дума: да тренираш.

Леността убива всекиго и е гибелна за всяка дейност, дори за най-естественото - да си само жив.

От друга страна има си граници на силите, а и отново ще сравня писането със спорта, едно и също са и в случая, за да има растеж в резултатите, необходим е покой.

Не можеш на единия ден да завършиш роман на следващия да захванеш нов, а веднага след края му – следващ, и следващ, и следващ.

Дава се за пример като огромно постижение Филип К. Дик, който за една година, стимулиран от материални стремежи и притиснат от заемите на една от съпругите си осмисля, разработва и написва четири книги.

Известни с високата си производителност са Азимов, Жорж Сименон, Едгар Уолес. Съпругата на Азимов е споделила в интервю, че „не пише само с краката си”, Жорж Сименон е завършвал романи за три дни. Едгар Уолес е правил впечатление, че постоянно работи над следваща книга, диктувайки я на секретарката си, а един анекдот разказва как негов приятел го видял да чете книга, притеснил се дали не е болен, попитал го какво му е, а Уолес казал: „Попаднах на нещо много интригуващо, но не знам кой е авторът, титулът е скъсан”. Приятелят му взел да види каква е тази книга и се оказало, че е негова, на Уолес.

Няма смисъл даже да споменавам великанът на великаните Александър Дюма.

Тези случаи са показателни, че може да се работи и постоянно, а резултатите да са блестящи, но при всички тези толкова различни автори има нещо общо, и то е, че авторите са достигнали едно много високо ниво в творческите си цели, а на такива не са необходими скокове в развитието. Напротив: те вече са авангард, постиженията им са водещи за човечеството. Над тях са само небеса и единственото, което трябва да направят в подобен случай, е да се задържат, там където се намират, тоест да продължат трескавата работа – защото от високо снижаването е лесно, а докато поддържат висината си, те продължават плавно да се развиват.

 

Безценният урок (от само три реда) на Маркес не касае тези случаи, а всички нас, останалите, навярно 99,99,99%, които имаме нужда от пауза - по-малка или по-голяма, между книгите. Пауза, след която е възможен и известен скок в развитието и резултатите. Добре осмислена пауза, в която не бива да губим постигнатото, а да го съхраним и върху него да съградим още. Отнася се най-вече до романистите. Ето точните думички:

 

„Когато през 1979 г. захванах „Хроника на една предизвестена смърт“, установих, че в почивките между две книги губех навика да пиша и всеки път ставаше все по-трудно да започвам отново. Затова между октомври 1980 г. и март 1984 г. си поставих задачата да пиша по един материал седмично за вестници в различни страни, за да поддържам форма.”

 

Разкошна практика! Уверил съм се в добрите и резултати. И честно, не бих се справил с романите, честно – бих ги прекъснал и минал отново на разкази, ако ги нямаше двете ми ежеседмични колонки - тази и другата в „BG Север”, да ме поддържат в необходимия тонус, независимо дали пиша друго или не.

 

Опитайте да си създадете такава.

 

П.П. И сега се сещам за една съществена разлика между спорта и литературната практика, в полза на практиката. Ако един спортист даде по време на тренировка по-висок резултат, което понякога се случва, няма кой да го признае за такъв. При нас подобно ограничение няма и точно в такива колонки е много възможно един автор да напише материалите си с най-висока стойност. 

Прочетена от 695

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси