За писането


Епитет, сравнение, метафора

Христо Стефанов | 2009-09-20


Че езикът на поезията е различен от общоразговорната реч, неподготвените читатели се убеждават по възможно най-неприятния начин: като не я разбират. Тогава често първата среща с поезията остава и последна. Губи ли от това поезията и какво - не зная; ала онзи, който не е имал търпението да изучи нейния език, се лишава от красотата и истината на едно изкуство.
Но какво значи "език на поезията"? Очевидно - онази система от изразни средства, с които поезията си служи, за да предаде на читателя едно богато и многопластово смислово-емоционално съдържание. Както видяхме досега, тази роля може да изпълнява донякъде и поетическия ритъм, и поетическата фонетика, тоест - звуковата структура на творбата; и поетическия синтаксис, особените синтактични обрати, употребявани в поетическата реч. Разбира се, с това изразните възможности на поезията не се изчерпват, по-същественото е обаче да отбележим, че в завършената творба отделните изразни средства не съществуват сами за себе си. Нито пък творбата е аритметичека сума от употребяваните в нея похвати. Още Аристотел изтъква като основен белег на произведението на изкуството неговата "свръхсумарност" - тоест като цяло то означава повече, отколкото механичния "сбор" от използваните в него изразни средства. Защото в поетическата творба като в жив организъм отделните изразни планове са свързани и взаимно обусловени: ритъмът и звуковата структура, синтактичните особености и поетическата образност се допълват и поясняват едни други, за да изградят в крайна сметка неповторимото цялостно идейно-художествено внушние.
Досега ние се занимавахме предимно с това, което отличава поезията от обикновената реч и другите словесни изкуства: ритмика, поетическа фонетика, поетически синтаксис. А дали думите, които четем в поетическата творба, са същите? Въпросът изглежда абсурден само на пръв поглед. Защото при внимателно вглеждане тези "същите" думи в произведението на изкуството имат по-друго значение (и повече значения), отколкото в разговорната реч.
Нека прочетем първата строфа на едно известно стихотворение на Яворов:

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци мятат и плам ме суши.


Ако сега се опитаме да "преведем" стиховете на "езика" на разговорната реч и повседневната логика, ще се получи невероятна безсмислица: лирическият герой твърди, че не живее, защото гори - значи, изгорял е. След това научаваме, че в гърдите му се борят две души, тоест две сърца (необяснимо как). И че едното сърце е на ангел, а другото на демон. А как са се озовали те в гърдите на лирическия герой, след като и ангелът, и демонът са митически същества и не могат да имат сърца - това не би си обяснил никой...
Разбира се, подобни "тълкувания", когато става дума за разтърсващата изповед на поета, звучат като кощунство. Но аз исках само нагледно да покажа колко недостъпна е поетическата творба, ако търсим в нея само прякото значение на съставящите я думи и обичайната логика.
Разбира се, до подобни абсурдни "трактовки" едва ли би стигнал и най-неизкушения в тънкостите на поезията читател. Защото и в разговорната реч ние си служим както с прякото, така и с преносното значение на думите. Когато кажем "днеска се пребих от ходене", това не значи, че сме си счупили крак или ръка, а просто, че сме много уморени. Но поезията използва не само онези преносни значения, които са възприети вече в разговорния език, а и сама създави нови, откривайки нови и неочаквани връзки между понятията и явленията.
Описателната практика ни учи, че основното средство в поезията са тропите. А троп - това е дума или израз, употребявани в преносно значение. Защото важи както за словесните изкуства, така и за обикновената реч. А всъщност въпросът е много по-сложен: от една страна езикотворческата дейност на човека може да се реализира и в разговорната реч, а не само в художественото произведение. Така възникват например колоритните изрази на жаргона, някои от които ни поразяват със своята изразителност. От друга страна в ежедневния език постоянно се вливат от словесните изкуства (в по-стари времена - от фолклора, по-късно и от литературата) нови изрази, изградени върху оригинални асоциации, свързващи преносните значения на думите. Но, ставайки общоразпространени, те по-бързо губят своята свежест и оригиналност и престават да се схващат като художествени изразни средства. Единствено в смисловия и емоционален контекст на цялостната творба те могат да имат художествена стойност.
Обикновено класификацията на тропите започва с епитета - или, казано на езиковедстки език, определението. Еднакво употребяван и в поезията, и в прозата, той може да има или пряко, или метафорично значение. Например в стиховете на Вапцаров:

Завод. Над него облаци от дим.
Народът - прост,
животът - тежък, скучен...

от стихотворението "Завод", очевидно и трите епитета са употребени в пряк смисъл. Но в следващите стихове от "Двубой"

Как мислиш, ще ли победиш,
навъсен, мръсен, зъл живот?


безспорно епитетите са употребени в преносен смисъл.
Епитетите се класифицират според това с каква дума са изразени - прилагателно или съществително ("велика страна" и "страна-гигант"), според значението си - визуални, слухови, психологически и прочее, двойни и тройни епитети... Но така или иначе, те са най-елементарното изразно средство (което не отрича художествената им значимост), затова се срещат както в ежедневния език, така и във всички словесни изкуства.
Сравнението също се среща както в прозата, така и в поезията, а от части и в разговорната реч, доколкото стремежът към образно изразяване се проявява във всички форми на езиковото общуване. И все пак то е по-близо до същността на поетическата изразност. Естествено сравнението съчетава образното с познавателното начало и обикновено свързва непознатото с познатото, неизвестното - с известното. Ала художественият ефект на сравнението често се крие в неговата неочакваност, особено когато се сравняват две доста известни неща. Например в стиховете на Андрей Вознесенски можем да срещнем сравнения като "лицата се лющеха като остарели фрески", които извън контекстта звучат странно и маниерно, ала имат определена естетическа функция в цялостната творба.
"Обикновеното" сравнение най-често не достига такива крайности. Характерно за сравнението е, че то се реализира с помощта на служебни думи като "подобно на..." и пр.:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо, като през пустиня!


("Моята молитва", Христо Ботев)

Разбира се, сравнението се явява в много разновидности. Типично за поетиката на народната песен е изпускането на съединителната дума:

Не е мома като мома,
а е мома - ясно слънце,
очите й - ясни звезди.


Още по-често срещано във фолклора е и така нареченото "отрицателно сравнение""У Недини слънце грее..." - започва една от най-известните народни песни, а след няколко стиха разбираме, че "...то не било ясно слънце, най ми била сама Неда". Така в това отрицание скрито се съдържа сравнението на Неда със слънцето, което говори за нейната хубост.
Особено е разгърнатото сравнение. Внасяйки известна описателност в поезията, то е до голяма степен чуждо на духа на лириката, но е много типично за епическата поезия. Ето един класически пример - от Омировата "Илиада" (превод на Бл. Димитрова и Ал. Милев):

Както планински сокол-хищник,
най-бързолетната птица,
мигом се спуска след гълъб,
треперещ безспир от боязън,
който се стрелва в страни,
но соколът със писък пронизен
жертвата вече настига
с ламтеж да я сграбчи със нокти,
тъй и Ахил устремено летеше,
а тичаше Хектор.


Друг вид троп е метафората. Превърнала се почти в синоним на лирическата синтетичност и изненада, тя от векове - от Аристотел насам - привлича вниманието както на творците, така и на поетите.
Но какво е метафора? Понякога се твърди, че метафората е "съкратено сравнение", в което са изпуснати свързващите части. Едва ли това е напълно вярно, или поне не е точно - сравнението е "еднопосочно", то хвърля светлина върху една дума, докато другата е предварително известна. Напротив, в метафората и двете съставки взаимно се осветляват в изненадващото си сближение, постигнато по асоциативен път. Свързване на две далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи, разбира се) въз основа на новооткрито сходство между тях - това е най-схематичното определение за метафора.
Има две изказвания на поети, разделени от вековете, които са поразяващо сходни. Ломоносов нарича метафората "сопряжение далековатых идей",а Лорка казва: "...метафората сближава два антагонистични свята с конския скок на въображението..." Ако се абстрахираме от разликата в начина, по който е изразена мисълта - строго логически у Ломоносов и образно-метафоричен у Лорка - ще видим, че и двамата акцентират на едно и също: "сближаването (свързването) на далечни една от друга идеи" или "на два антагонистични свята" носи в себе си неизбежно откривателски моменти. И точно затова въздействува неотразимо.
Метафората е възникнала в на-дълбока древност от присъщата на първобитния човек склонност да одухотворява природата,. приписвайки и човешки черти. Аналогичен е и обратният ход на мисълта - човешки качества се описват с помощта на природни реалии. Разбира се, това е присъщо на човека и в по-ново време, затова не бива да се учудваме, че метафори се срещат и в разговорната реч, и то изобилно. Но те не се възприемат като художествени средства, защото асоциацията, въз основа на която са възникнали, вече е общоизвестна, не носи изненада и откритие.
Класификацита на метафорите е безкрайно разнообразна. Но вместо да изброяваме педантично, нека с един конкретен пример покажем богатството от значения, което тя може да носи.

Душата ми е стон. Душата ми е зов -

започва едно от най-известните стихотворения на Яворов. Бихме могли да го "преведем" така: "Душата ми стене, душата ми зове". Но това е също метафора! Само че по-разпространена, общоезикова и затова - по-позната. Решим ли да продължим "превода", ще стигнем до друго значение: "Аз стена и зова, защото е засегната душата ми - най-съкровеното, най-лиричното и неприконовено у мене." От какво? Непосредственият стихов контекст ще ни покаже - "от любов". Тогава ще разберем и смисъла на парадоксалното сближаване на две толкова различни думи - стон и зов...
Впрочем смисълът на една метафора не може да се преведе на езика на строго логическата мисъл, без да изпаднем или в безкрайно обяснение, или в абсурдни изопачавания. И това я прави незаменима в поезията.
Разбира се, метафората се явява в поезията в много индивидуални разновидности. А наред с нея съществуват и други тропи, възникващи на сходна основа, с основните от които ще се запознаем по-нататък.


2009-09-20 | Прочетена: 3881