Гайтани вежди, снага топола

Не претупвайте финалите

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

„Фактически бюфетът бе готов. Оставаше да се прекарат улеи за витрината му, да се сложат дръжки на чекмеджетата, долап и гардероб и да бъде боядисан. Като всеки истински артист, баща ми не бързаше да претупа финала. Той се задълбочаваше във всеки детайл. Сменяше безпричинно бурми и винтове. Отваряше и затваряше врати, вслушвайки се със затворени очи. Ако чуеше и най-малко скърцане, веднага тичаше да купи нови панти и да сменя старите.”

„Балада за Георг Хених”, Виктор Пасков

 

Героят е талантлив тромпетист; нелишен от човешки слабости, най-човешките, но иначе сърцат мъж. Оскърбен от бита и бедността, решава да направи този бюфет. Спирам дотук: няма да говоря за скрития смисъл на метафората – бюфет, нито за „Балада за Георг Хених” или за Виктор Пасков. Ще го направя друг път, когато съм достатъчно добре подготвен и емоционално зареден, за да е поне малко от малко достойно написаното от мен за тази необикновена книга и този необикновен автор. За сега се спирам на този пасаж, защото той има изключително голям смисъл и извън контекста на книгата. При това буквален, не метафоричен смисъл.

Точно тъй е в живота. Отдаденият на изкуство човек, човекът с артистичната душа каквото и да върши – върши го така, сякаш твори, а твори ли, макар да се стреми към финала, много, много се бави преди да постигне крайната цел.

Защо ли? Причините са много: от тази, че когато истински автор твори истинска творба, то тази творба за него е един живот и дори да знае, а той никога не може да знае, че ще има следваща творба (каквито и планове да си е правил), не бърза да се раздели с този живот, страхува се дори, защото го обиква.

Наближиш ли финала, чувството е, че си близко до боговете – тържествено и страховито. Прощаваш се и с етап от живота си. И със свят. И се питаш: направил ли съм всичко, което е по-силите ми; дал ли съм най-доброто от себе си; може ли да вложа още... Стоиш под върха и се чудиш дали да го изкачиш.

Това е един особено критичен момент. Тръгнеш ли обратно надолу, не е много сигурно, че отново ще намериш силите и пътя, който да те отведе до там, където вече си стигнал. Много е възможно да се заблудиш.

Има и по-голям риск. Да затвориш очи и да се втурнеш нагоре. Тоест, да претупаш финала. И тази глупост правят дори големи имена, световни величия. Няма да цитирам, сигурен съм, че са ви направили впечатление подобни творби. Очебийна слабост е. И колкото и силна да е творбата, един огромен минус е претупаният финал.

Понякога, най-вече в романите, действието от един момент насетне забързва. До средата на книгата може да е описан един ден; после в по-кратък обем – няколко месеца и много повече събития, а към финала в една глава – години, дори векове. Това все още не е грешката, за която говоря. Самият сюжет изисква забързването и това забързване може да направи финала много по-ефектен. Спомнете си примерно „Хиляда сияйни слънца”. Не може да се каже за финал, който разплаква всеки свой читател, че е претупан. Сюжетното ускорение в тази книга е било необходимо да се постигне с подобен финал.

Ако можеше да се определи обемът (пет страници за това, пет за онова, петдесет за това, петдесет за онова) щеше да е много, много лесно, но петдесет думи може да са си много по-тежки от пет хиляди, а с пет хиляди думи пак да претупаме края на книгата си, който е изисквал само петдесет.

Не е важен обемът, в който се описва едно събитие, а вниманието, което му се отделя.

Или: бъдете като героя на Виктор Пасков. И няма да сгрешите. 

Прочетена от 501

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси