Татяна Николова - стихове

Татяна Николова

Шарена

Понякога съм тъжна, често плача,
а след това избухвам в смях.
Понякога си мисля – много знача,
а после малко ме е страх...

Понякога желая да те имам,
а след това не искам твоята душа.
Понякога от радостта си взимам,
а след това потъвам във тъга...

Понякога усещам любовта ти,
а после си далечно чужд.
Понякога безумно те обичам,
а след това потъвам в студ.

Понякога съм пълна със мечти,
а после в болката надничам.
Понякога те галя със очи,
а после бързо те отричам...

Понякога кипя от щастие,
а после чувствам празнота.
Понякога изглеждам и нещастие,
но винаги си нося любовта...

 


Когато си изпълнен с доброта

Понякога съм толкова добра,
че в сълзи́ щастливи пълнят се очите,
изпълва се душата в светлина
и разсейват се мъглите...

Понякога съм пълна с добрина,
прощаваща и търсеща утеха,
обидите оставям зад гърба
и докосвам с топлина човека...

Понякога съм толкова добра,
че с любов сърцето се изпълва,
прегръщам нечия беда
и спокойствието в душата връщам...

Понякога съм толкова добра,
че сама на себе си не вярвам,
мит или реалност е тази мекота,
как да живея с нея в свят коварен...

Понякога съм толкова добра,
че болката от удари понасям,
докосвам злобата със любовта
и в свят различен я пренасям...

Понякога съм толкова добра,
че не разбирам как с обиди ме отнасят,
нима възможно е да даваш добрина,
а удари и болка да понасяш...

Понякога съм пълна с добрина
и някак слънцето в очите ми сияе,
попивам с поглед красотата на света
и всичко във живота на цветя ухае...


Молитва

Моля се да бъда силна,
да съм пълна с добрина,
злобата да е безсилна
за искрената ми душа!

Моля се да съм опора
на близки и приятели добри,
за дреболии да не споря,
да прегръщам хората с очи!

Моля се да издържа,
живота труден да пресичам,
да бъда жива, да горя,
с любов дълбока да обичам!

Моля се да бъдат здрави
всички хора по света,
човечеството да се справи
със злоба, болка, тегота!

Моля се да станем по-добри, 
на милосърдие и доброта да сме готови,
да отваряме заключени врати,
за ближния да сме опора...

 

 

Докосвал ли си чистотата на душа?

Докосвал ли си чистотата на душа,
влизал ли в този храм небесен,
потъвал ли си в нейната лъчиста светлина,
усещал ли си този дъх чудесен?

Докосвал ли си полъха на искрено сърце,
как извира любовта му чиста?
Сякаш се потапяш в пелените на небе
и чувстваш пълнота без капка липса!

Прегръщан ли си, сякаш си единствен
за нечий силует във синевата?
Някой бил ли е за теб загрижен,
споделял ли е с тебе тишината?

Обичан ли си, сякаш си планета,
потънала в поле от нежна страст,
и няма ни една пулсираща комета,
а само ти си във пленяващия свят?

 

Аз също дишам, както ти!

Защо се появи в живота ми,
още болка да ми подариш?
Хареса добрината на душата ми,
прииска ти се да я нараниш.

Защо затрупа ме с обиди,
това направи ли те по-щастлив?
Защо уби последните ми думи,
дано се чувстваш справедлив!


Защо искреността рани с лъжа,
защо със унижение ми плащаш?
Нима бе лоша моята добрина
и че за мене много значиш!

Защо не ме подмина без лъжи,
а остана чувствата да закопаеш?
Аз също дишам, както ти!
Защо с душата си играеш?

 

Виновно ли е слънцето...

Виновно ли е слънцето, когато
в утрините с теб се будиме сами,
вина откриваш ли в Луната,
когато в нощите сърцата ги боли?

Вина намираш ли в небето тъй огромно,
че място за нас не отреди,
и дните ни минават неспокойно,
далеч една от друга са близките души?

Вина откриваш ли в звездите,
че нощем не блестят за нас,
че далечни са очите
и не долавяме вика на собствения глас?

Виновен ли е въздухът в простора,
че не дишаме с една душа?
Един без друг сме сякаш във окови
на задушаваща, огромна самота...

 

Поисках да се сгуша в теб

В душата ти поисках да се сгуша,
да прегърна твоето сърце,
ударите му да слушам,
да ме притискат твоите ръце!

Да се свия нежно в близките очи,
да съм щастлива, че си тук,
да си до мен, когато най-боли,
наше да е времето, да няма друг...

Да обичаш всичко в мен,
дори когато то отблъсква,
да ме искаш, да си нужен,
дори когато ни се тръгва...

Помечтах за всичко в теб,
поисках да ти дам душата,
невъзможно е да си до мен,
когато не блести за нас луната!

 

Просто те обичам

Аз просто силно те обичам,
в света ти искам да се потопя,
очите ти да ме изпиват,
да ме обича твоята душа!

В прегръдките ти искам да заспивам,
да чувствам твоето сърце,
устните да се докосват,
да ме галят твоите ръце!

Всеки ден отново да се влюбвам
в усмивката ти ярка, в погледа дълбок
и сигурност във тебе да усещам,
желание да бъдеш с мен във всеки делник нов!

В безвремие да се превърнем,
в едно душите да съединим,
във вечността с увереност да стъпим,
живота си с любов да сътворим!


Люляци в мъглата

Здравей, любов! Сама ли си дошла?
Къде отидоха забързаните изгреви?
А люляците, пеещи в мъгла?
А римите в задъханите залези?

Къде са огнените ти крила
и полетите над горите?
Дали забрави волната душа,
защо се скиташ в низините?

Къде е блясъкът в косите,
в който вятърът намираше утеха?
Защо прикриваш си очите,
та ти си вечната пътека?

Здравей, любов! Вземи си свобода!
Той сковава те в стенание!
Пътувай над обширната земя,
някъде ще срещнеш твоето мечтание!

И ще се върнеш с нов заряд,
пълна със емоции и сили,
ще изгряваш в утринна зора,
ще разцъфнат люляците диви!

 

Обичам те, преди да те открия

Обичам те, преди да те открия,
често ми гостуваш във съня,
като мен си – истинска стихия,
усетя ли те, спираш ми дъха...

Обичам те, преди да те намеря,
жадувам те във моята съдба,
цялата започвам да треперя
от близостта на твоята душа...

Обичам те, преди да дойдеш,
в съня докосвам близкото сърце,
всеки ден се приближаваш,
до мен да си под звездното небе!

Обичам те без отражение,
с дъх на моя половин душа,
сякаш неземно си творение,
трепетно очаквам те в деня!


Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби…
Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав. 
Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз. 
От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35-годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха… Но… През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша… Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Съвсем спонтанно се появиха страницата и групата ми във фейсбук „Душата ми в рими – Татяна Николова – стихотворения”.
Първата ми стихосбирка „Люляци в мъглата” отвори очи през септември 2021. По-голяма част от стиховете в нея избраха моите читатели. През 2022 година на пазара ще се появи нейното продължение „Шарена”. 
Мечтаех да пиша стихове и се случи. 
Мили читатели, вярвайте в мечтите си, те се сбъдват!


2021-12-06 | Прочетена: 515