Солена любов - Александър Лютов

Иван Богданов

1.      Александър Лютов. Роден съм и живея в Пловдив. Завършил съм инженерна физика в ПУ. Работя като CAD инженер-конструктор. Женен с една дъщеря. На литературното поприще съм от 2002 г. Тогава се престраших да обогатя любовта си към литературата с опити за креативно писане.  То пък се получи.

2.       Колкото и да е разтегливо понятието „жанр“, ще фиксирам любими родове и форми, без да се ангажирам със строгата академичност на литературознанието : 
Предпочитам прозата. Открих, че тя също може да бъде „поетична“ и съм правил опити за това. 
Романът ми дава свобода да развивам характери и ситуации, да правя експерименти, да предлагам лични заключения, но се стремя да не излизам от класическите, признати схеми на конструкция. 
Подобно – класическият разказ, като по-кратка форма. Сега експериментирам в новелата.
През последните години съм обсебен и от драматургията – там е различно и много трудно, особено, когато си помислиш, че тя може да оживее на театралната сцена.


3.       Стремя се  да представя живота такъв, какъвто е и такъв, какъвто може да бъде. Вълнува ме съдбата на малкия човек, обикновено изхвърлян от обществото, заради скромната си себичност, неоценен, заради специфичната си плахост, но притежаващ съдържателна душевност и често непризната значимост.


4.       Гордея се с победата си  в конкурса на екип „Драматургични форми“ на БНР програма „Христо Ботев“,  за нова радиопиеса, посветен на 80-годишнината на Радиотеатъра.
Това е монопиесата ми „Вечеря за четири стола“. Приятно и показателно е да бъдеш избран всред 131 пиеси от над 100 автора и след това да научиш, че творбата ти е допусната до участие в конкурса на най-големия европейски медиен фестивал „При Европа”. А най-вълнуващо е да я чуеш по радиото, направена от професионалисти.


5.       „Творчески планове“ ми звучи доста промишлено. Имам идеята за нов роман, а една пиеса е почти готова, но искам да я изпипам така, че да се хареса и от критиката. Мечтата ми е тя да оживее на някоя сцена. Иначе разказите си идват ей-така, поддържат тонуса; те са едно дневно откровение, което да освободи мислите, съмненията и очакванията на ежедневните прозрения.

СОЛЕНА ЛЮБОВ

Корабът се е прицелил в слънцето. Заобленият хоризонт не позволява никакви илюзии за нещо вертикално. Навсякъде е отегчителна пустош за очите и съдържателна плънка за мислите. Безпределното синьо-зелено ме тегли необещаващо. Провокира ми несвойствени въпроси и не предлага отговори. Защо съм тук? Пак съм сам.  Не мога да предприема нищо повече от една влажна въздишка в притихналата сцена на атлантическата бездна, която крие зад кулисите си изненадващата, чаровна коварност на една скъпа пиеса.

Тълпим се на дълга опашка зад бушприта на кораба. Нелепа е тази върволица. Последен съм. Винаги, когато опашката е дълга и аз заставам смирено на края ѝ, зад мен не се нарежда никой. Белязан съм да слагам точка. Но ето, че зад мен приближава млада дама. Повдига се на пръсти и наднича иззад рамото ми. Отстъпвам ѝ мястото си. Джентълмен. Благодари ми, а усмивката ѝ стопля деня.  Под широкопола шапка се  свива изрусена, къдрава коса. Нозете се крият в дълга копринена рокля. Устните са ягодови. Ще ми се да не е аниматорка. На първата страница на наръчника, който ни раздадоха преди потегляне, пише, не, заповядва се: „Не мисли, а чувствай! Затова си тук.” Подчинявам се.

Срещата вещае запознанство. Не съм тук за това. Минавам за симпатичен, умерено разговорлив, е, малко тъжен. Подобни запознанства не ме водят непременно до леглото, макар щедростта ми да предразполага. По-скоро такива случайни срещи ме разочароват, заради предизвестения си край.

На носа стоят двама униформени служители на организатора „Aauthentic Cruiser Line”. Пускат по двама до носа на кораба, срещу добра сума на човек, където да се снимат и преживеят една позабравена, илюзорна емоция.

Питам дамата за името й. Не толкова, за да науча нейното, а да зная как иска да се обръщам. Тя, разбира се, е Роуз. Решавам да я нарека Роза. Казвам ѝ, че идвам от страна, в която розите са на почит. Не пита коя е тя. Тук всичко е предваритело уточнено.  Ясно е, аз съм Джак, друго и не може да бъде. Омачканият костюм, който ми дадоха, ми е неудобен, но точно затова е костюмът на Джак. Роза вади наръчника и си припомня всъпителните думи, които трябва да изрече. Моя съм забравил в каютата. Нещо не се получава. Опитва се да ме придума, че съм емигрант и билетът съм спечелил на покер, а тя е сгодена и това е пътуването, което ще я отблъсне от брака по сметка... или нещо такова - английският ми понякога е ужасен.

Тази сутрин, щом потеглихме от Саутхямптън, твърде бързо пасажерите се уединиха по двойки, с отворени наръчници, от които следяха репликите си. Някои ги бяха научили наизуст и помагаха на партньора си, други се заливаха от смях, някои от дамите се просълзиха. По парапета има облегнати мъже, които скицират върху бял картон дамски портрети. Явно е дошъл и моят ред да поема ненаучената си роля и това, че са минали няколко часа от отпътуването, не говори в моя полза. Вероятно съм изглеждал скучен или непривлекателен, че досега никоя Роуз да не ме избере за партньор. Моята тайна е да съхранявам трепета от откриването на женската красота и привлекателност, която да ми се представя на части, да храни мен – гладния, лъжичка по лъжичка, да сдъвквам бавно и с наслаждение, да изпитвам вкуса на откритието продължително. Но днес няма да има време за такова усещане.

Всичко тук ще свърши още тази вечер в 23:40.

Роза иска да се снимаме на носа, разбира се, прекрачили парапета, с вдигнати като разпятие ръце, да усещаме, че летим над водата, досущ като Джак и Роуз, досущ като Дикаприо и Кейт Уинслет. Не съм за „добрата такса”, дори, като възпитан джентълмен, бих платил и нейната, дори бих доплатил, за да ми пуснат саундтрака на Селин Дион, затова съм последен на тази върволица, но когато Роза дойде, някак се обърках, което е несвойствено за мене. Първото, което откривам в лицето ѝ, са две очи с цвета на морето. И една тъга, която е поставила къса бръчка до веждите. Отклонявам очи от нейните. Това откритие за сега ми стига. Трябва да го осъзная.  Но не ми се отдава, нещо в мен препуска и иска всичко и то сега. Та нали за това съм тук. Да открия нещо реално и да отдам душата си. Къде другаде, ако не всред великата и вечна пустиня на океана. Моля се Роза да не е аниматорка. В този илюзорен свят нещо истинско е за предпочитане.

Предлагам ѝ да не се снимаме, не обичам да позирам, а още по-малко след това да търся недостатъците си по снимките. Тя е разочарована, но се съгласява. Използвам случая да я уведомя, че съм много лош художник и не смятам да рисувам портрета ѝ, че е безпредметно да ме кани в голямата зала при мъжа си и,  защо ли пък, за разлика от всички, ние да бъдем не Джак и Роуз, а аз и ти. Това няма да попречи на този „Титаник” тази нощ в 23:40 да потъне.

Роза мълчи. Перце на разочарование поглажда челото ѝ. Не се оглежда за друг Джак. Може би е смутена аниматорка, която следи дали няма да я накажат, защото не може да ме вкара в сценарий? Аз не съм лесен за такова насилие. Аз, останал последен, неразговорлив, видимо отегчен, правя лошо впечатление на околните: хвърлям фасове през парапета, пия трето уиски, закъснявам за закуска - лоша реклама за „Aauthentic Cruiser Line”, грубо нарушение на автентичността: пращат ми Роза. Не мога да предприема нищо повече от още една влажна въздишка. Може би трябва да пийна нещо.

„Добре – казвам ѝ, – бъди моята Роуз.”

На лицето ѝ виждам нежно, чипо носле с тънки ноздри, които лекичко се отварят, за да вдъхнат солена влага, като задъхана сърна.

„Не, Джак - казва тя - Роза е хубаво име. Нека за теб бъда Роза.”

 Роза, ти имаш чудесни устни! Помислих, че са ягодови, но сбърках. Те са розов цвят. Дали аниматорите са поставили такъв цветен молив в комплекта за рисуване. Розите цъвтят.

 „Тогава, да се изгубим, изкаш ли?” – питам я.

„Да!” – това не би сторила една аниматорка.

Краткото потвърждение ми е достатъчно. Едно „да” отприщва онова - скептичното в мен, което до сега ме е въздържало. Принизявам се до наивността да чувствам, без да мисля. Забравените до непознатост емоции, натрупали се в мен, се отприщват, приемат огромни размери и се сливат с океана. Вземам ръката ѝ и я повеждам, без да мисля какво би направил Джак. Просто копнея да се махнем, да избягаме, да останем само ние – достойните за този океан, но наоколо е само сцена. Не я питам, водя я, а тя стиска ръката ми. Хукваме надолу по стълбите. Шапката ѝ изхвръква нанякъде. Косата ѝ се разлива, като пенеста, жълта вълна. Разминаваме се с един дебел Джак и мършава Роуз, на завоя под втория комин се сблъскваме с белокоси Джак и Роуз. След нас се затичват две деца - Джак и Роуз. Продължаваме по стълбите. Аз летя надолу, чувам влажното дишане на сърнените ноздри и откривам колко е малка ръката й, стиснала два пръста от моята.

Искам да намеря трюма, там където са огромните, пухтящи парни машини, въглищата, стоварени на планини, потните и осаждени огняри, изпълняващи ритуалния танц на огъня, адските отблясъци на огнищатата. Там където е третата класа, оглушена от жив шотлански танц и залята от бира, отнесена от кариран reel. Там, където трябва да е освобождението от нашата действителност, напук на всички въздържания и здравомислия, там където душите разплитат възлените си самоограничения и се отдават една на друга. Останали сами в коридора, тя се свива под протегнатата ми за прегръдка ръка. Усещам сърцето й как бърза. Няма време , скоро този Титаник ще потъне.

Натискам вратата към трюма... Трюм няма.

Вратата е бутафория, анимация, тук свършва привидната автентичност. Сякаш големите катастрофи са достойни единствено за първа класа.

Виждам разочарованието в очите ѝ. Най-истинското до нея съм аз. Усещам устните ѝ върху моите и някаква неизживяна нежност, примесена с отмерена страст ме обгръща - необичайно усещане, стаено отдавна в мен и открито точно тук. Искам да остана завинаги в това море с нея. Спомените ми обхождат миналото и преценяват всичко, останало зад мен и го обезсмислят. Установявам, че досега съм живял в един друг Титаник, който бавно потъваше, но с цената на много пари и самозаблуждения създаваше илюзията за непотопяемост.

 

„Роуз, ти вярваш ли на всичко това? – питам я.”

Поклаща глава, не се сещам посоката на нейното „да”.

Тя не пита нищо за мене, ни горе, когато чакахме на опашка пред бушприта, нито сега, когато, прегърнати, се гледаме в очите, нито после, когато...

Не питам и аз.

Какво бих могъл да ѝ разкажа? Че животът  ми беше твърде реален. Че любовта беше нещо, което можеше да почака, надлежно да се планува, а тя идваше само театрално, еднопосочно, користно. Тези, които се задържаха около мен бяха аниматорки – обичаха парите ми. А може би аз си мислих така, защото бях научен да изчислявам  любовта, да не вярвам в нея, да бягам от лъжовните ѝ илюзии. Трябваше да дойда тук, за да разбера мимолетността на живота и да преоткрия цената му. Сега виждам всичко пропуснато да се съдържа в Роза.

Това ли е любовта?

„Когато този кораб потъне, всичко ще свърши – казва тя и гарантира със сълзите си. - Ще го гледаме отстрани този филм на живо, а после всеки ще заеме мястото си на онзи, истинския Титаник, който е откраднал ежедневието. Ще намерим сто причини да се разделим - неотменими, логични, толкова естествени – чете мислите ми”.

„Как да запазим мига?” – питам я.

„Единствено вечността може да оспорва мига” – казва ми.

Времето се свива.

„Ти не си аниматор” - тръгва солена сълза.

„Роза, ти си единственото истинско нещо в кораба на моя живот!” - прегръщам я и откривам, че е топла и тръпнеща.

 

Навън сме и има звезди. Съобщават, че наближава 23:40. Наоколо  всички Роуз пищят, а Джак се смеят нервно и бършат овлажнените си длани. Организаторите припомнят мерките за сигурност. Успокояват ни, че не сме в студените атлантически води, а достатъчно на юг. Сърцето на Роза трепва в синкоп. Може би няма да намерят място за нас в никоя спасителна лодка, а този кораб-сцена ще потъне, не за забавлението на няколко хиляди туристи с дебели банкови сметки, а за да погълне нас, така, както го е направил истинският „Титаник”. Не казвам това на Роза, но тя го разбира с устните си, впити в моите.

Съобщават, че играта започва и всичко казано от тук нататък ще бъде реплика от дългоочакваната драма. Убеждават ни, че няма да бъде истина. Но аз не вярвам. За мен този кораб е по-истински от оригинала и от този, в който дълго живях. Не, бутафорията не може да ми отнеме Роза.

Капитан Стенли Лорд съобщава на помощника си, че се оттегля да поспи. Двама вахтени се покатерват на вишката и поставят ръце, като козирки, над очите си. Океанът е тих и безпредметен. От салона се чува приглушена пиеса на струнния квартет. Всички са на палубите. Всички мълчат и изпиват с очи водата. Чакат от някъде да се белне един гренландски айсберг, да помете лъжата и истината, чакат тяхната овеществена, бутафорна смърт или тяхното овеществено, бутафорно спасение.

„Айсберг!” – чува се от вишката и нечии препънати крачки бързат по стълбата.

„Дясно на борд!” – реве високоговорителят от мостика.

Дамите се повдигат на пръсти, за да зърнат бялото спасение над раменете на джентълмените. Изведнъж, от самата бездна пред нас изплува огромното бяло чистилище. Светлини, като в банален хепънинг. Хиляди гърла възкликват, хиляди фотоапарати се мъчат да пробият тъмата със светкавици. Тълпата е възторжена и ако сега им отнемат този айсберг, ще станат неуправляеми. Искам го и аз.

Ударът е истински. Разтърсва ни. Пищят. От кулата над мостика посипват по палубата изкуствен сняг. Някои от аниматорите ритат ледени парчета.

„Потъваме!”

„Без паника, този кораб е непотопяем!” – това е най-неприемливото твърдение за всички.

„Колко ни остава?”

Всички започват да броят: „Десет, девет, осем, седем...”

Мощни помпи се задвижват и започват да изливат в салона хиляди галони с вода. По-смелите се гмуркат всред плаващите столове. „Топла е” - забелязва някой Джак. Корабът се накланя.

„Спускайте спасителните лодки!”

Защракват скрипци. Една по една лодките се отделят, покрити с прозрачно, изолиращо фолио. Палубите са осветени като ден и десетки камери снимат преживяванията с обещанието да бъдат запечатани всички персонажи на това грандиозно шоу.

„Заемете  определените си места” -  звучи официално съобщение. - Имаме 40 минути.”

Наближава най-опасната част на шоуто. Една по една лодките отвеждат зрителите на безопасно разстояние от потъващия „Титаник”. Там вече чака спасителната „Карпатия”. Ще се подредят в полукръг, като в първата редица ще бъдат притежателите на най-скъпите билети. От обратния борд евакуират служебния персонал. Всички са със спасителни жилетки, каски, персонални GPS-и. Пускат медицинската лодка, а след нея потегля плаващият бар. На десетина понтона са видеокамерите и осветителните тела. Айсбергът е изтеглен на буксир надалече.

„Доброволците да заемат места си!”

Това са любителите на по-силни усещания, всеки с персонален спасител се отправят към кърмата, която след регулираното разцепване на корпуса, трябва да остане още известно време над водата, после да се изправи и точно преди да се сгромоляса в Атлантика, доброволците да скочат във въртопите, от където, ще бъдат изтеглени от помощния технически кораб, който вече се е появил.

Подканят ни да заемем места в последната лодка. Търсят ни. В две графи на надлежните им списъци има две празни места. По уредбата чувам името си, после едно женско, което трябва да е на моята Роза, цитират персоналните ни номера. Зазвучава сирена.

  Хващам моята Роуз за ръката и тръгвам към кърмата. Лесно е да се изгубим всред доброволците. Свиваме в тъмното зад последния комин. Спирам. Роза диша тежко.

„Още ли съм твоят Джак?” – питам я.

„Да, завинаги!”

„Титаник” се разцепва на две. Водата поглъща предната му половина.   Стискам стъпалата на една вградена стълба. Стискам моята Роза, превърнала се в трепетлика. Фонтан от пръски ни залива. Мокри сме и не личат сълзите ни. Солени сме.

Кърмата започва да се накланя. Издига се все по-бързо. Расте като небостъргач и нарушава забраната за вертикалност в тази пустош.

„Доброволците да скачат!” – заповядва охраната и единайсет тела се хвърлят в зараждащите се въртопи. Опъват се карбоновите нишки, завързани за телата им. Във водата са и спасителите, нагърбили кислородни бутилки и облечени в неопрен.

Сами сме с Роза. Прекрачваме парапета на кърмата. Сега сме най-високо, над всички.

„Двама на борда! – се чува от катера на охраната. – Двама забравени на борда!”

Виждат ни. Късно е. Всички камери гледат нас. Разперваме ръце, като разпятие, един до друг. Туловището на кораба се сгромолясва, а всичко, което може да ни спаси е далеч от нас.

 

„Любовта може да ни докосне веднъж

и за последно докато сме живи

и никога да не тръгнем, докато не сме едно цяло[1]” -

Шепти ми Роза.

 

„Ти трябва да се спасиш, Роза. Скачай! – разколебавам се.”

 „Невъзможно е, Джак!”

„Роуз се спасява. Не можеш да промениш сценария.”

„Онова е само филм, Джак”.

Откривам, че устните й са солени. И някакво далечно ухание на роза.

 

 

[1] Из песента на Селин Дион „Титаник”

Повече прочетете на: https://konkursi.eu/niki.php?docid=104510


Резултати от участия в конкурси
2019 г.    Победител в конкурса на екип „Драматургични форми“ на БНР програма "Христо Ботев" за нова радиопиеса, посветен на 80-годишнината на Радиотеатъра. 
Монопиеса "Вечеря за четири стола". (Пиесата е реализирана и излъчена по БНР)
Радиопостановката на БНР е одобрена за участие сред 642 продукции в конкурсната програма на най-големия европейски медиен фестивал „При Европа” 18 - 25 октомври 2020 г. в Потсдам, Германия.
2017 г.    Първа награда в конкурса на Фондация "Буквите" и издателство "Български писател"  за довършване на недовършения роман на Борис Априлов "Сляпо плаване", по инициатива на дъщерята на Априлов – Джина Василева. 
2017 г.    Награда за открояващо се участие в конкурс за стихотворение и кратък разказ на тема: “Де е Витлеем?” на Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово “Емпирей”.
Разказ "Тъжна Коледа"
2017 г.    Поощрителна награда на Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, организиран от Библейската библиотека на Богословския факултет на Софийския университет и интернет портала Православие.БГ.
2010 г    „Награда за литературно постижение”
Втори национален конкурс "Фантастично изкуство" - Бургас 2010
Разказ "Конкурсът"
2009 г.    Лауреат на 1-ва награда за дебютна книга в раздел проза в конкурса на издателство АРС. "Котката на Шрьодингер"
2008 г.    3-то място в конкурса за кратка проза на Liter.net. Къс разказ "Писмото"
2008 г.    Наградата на „Недялко Йорданов” и награда „Изявен талант на конкурса ” в конкурса на сайт „Беседката” и „Животът”: „Поетични звуци”. Стихотворение "Търкаляща се ябълка"
2008 г.    Отличен в раздела „За високо художествено майсторство във фантастиката и фентъзито” в първи национален конкурс „Фантастичното изкуство - Бургас 2008”. Разказ "Синдромът Ируканджи".
2008 г.    ІІІ-та награда за разказ в конкурса "Таласъмия-2008 раздел разкази. Разказ "Букет кокичета"
2007 г.    3-то място за роман в конкурса на „Фантастика през 100 очи” на ИК „Квазар”
2007 г.    ІІІ-та награда за разказ в конкурса "Таласъмия-2007 раздел разкази разказ "Урната на Урдур”
2006 г.    3-то място в конкурса на Buntarite.com за проза. Разказ "Дъхът на Демагон"
2006 г.    І-ва награда за проза на конкурса "Цветовете", организиран от Полиграфия Инфо, slovoto.bg и Print & Pack. Разказ "Ескизи"
2005 г.    ІІІ-та награда за разказ в конкурса "Таласъмия-2005 раздел разкази. Разказ "Ferum"
2002 г.    1-во място в конкурс за разказ "Мечти по лято" на LiterNet. Разказ "Лятото на топлия остров"
2004-2009    Номинации в литературни конкурси за проза и поезия


Публикации в книжни носители
2010 г.    Сборник " Сборник „Алманах ФАНТАSТIKA-2010”, разказ „Конкурсът”
2010 г.    Сборник "Таласъмия-2008-2009" – разказ "Букет кокичета” ИК"Квазар”-2010


2022-02-09 | Прочетена: 545