Автори на Български издател

Огледално

Алисън Рейн

Сънувам сън, в който стоя на кръстопът. Някакви светлини, в различни цветове, преминават над главата ми (подобно на Северното сияние), а около мен хиляди часовници.
Всеки часовник показва различен час и отброява различно време.
Време, което почти до спиране забавяше своя ход, само и само, за да послуша още малко от „Рибарят, и неговата душа" на Оскар Уайлд; да почете малко Теодора Сукарева - Теа, белязала душата (и не само), с „Някой тази вечер ще си отиде, пишейки реквием по една мечта...“ или пък да поплаче на редовете на Даниса Исаева, и нейното Не свикнах да те няма.
Отклонението от темата не продължи дълго и бързо се върнах в съня.
Необяснимо за мен защо, съзнанието ми е буквално Обсебено от числа (чувствам се като във филма „Числото 23“).

Сънят отново бяга от очите ми и това, че съм се научила да спя сама, но да се завивам така, сякаш някой ме е прегърнал, не помага особено.
Мислите ми препускат през лавини от време, за да скочат доброволно в бездната на собственото ми разрушение.
„Какво виждаш, когато се погледнеш в огледалото?“, ще попитам. „И това, което виждаш... това ли е, което наистина искаш?“
Истината е, че не знам какво виждам като се погледна в огледалото.
Преди отражението ми ме гледаше безобразно нагло, предизвикващо и подтикващо към... какво ли не.
Днес то просто стоеше кротко до мен, безгласно, безлично, без... Без редове, които да изписва или по – скоро без думи, с които да ги изпише.
„Иронично“, казах си. „Съзнанието и душата ми бяха пълни с думи, и чувства, които така напираха да излязат, но единственото, което се случи бе да издъхнат върху устните ми.“
Експлозия, а после тишина.
Любимата ми тишина, която прегръщаше толкова силно със студените си, кокалести ръце, че в един момент, някак неусетно, просто се оставяш да те пречупи.
Моментът, в който се разграждаш на милиони съставни свои части и се разпръсваш из Вселената.
А това, като че ли, беше по – любимо дори и от тишината.
Тишина, която седящите срещу мен в рейса момче и момиче нарушаваха.

Душата ми жадуваше за приключения и емоционална експлозия на сетивата.

„Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към месечината и отрежи в краката си сянката, която е тяло на душата ти, заповядай на душата да те напусне, и тя ще го направи.“, е написал любимият Оскар Уайлд в още по – любимия „Рибар“.

Разрушението... моментът, в който се застояваш по – продължително в негативната сивота на заобикалящия свят и неусетно се плъзгаш по нанадолнището, в чието дъно се спотайва именно то...
Разрушение, което прегръщаше силно и не пускаше, докато не пречупеше, и последния слънчев лъч, от който зависеше и най – дребното същество, и най – малкото стръкче живот.
Разрушение, което подобно на „Славеят и розата“ притискаше, докато, и последната човещинка в нас не се окажеше мъртва, с шип в сърцето.
Доброволно бяхме прегърнали и ние разрушението, тъмнината, студа, и всичко онова, което беше така примамливо за прегръщане, пък трябваше да бягаме със скоростта на светлината.
Не мога да не спомена любимата си Даниса, чиито редове гласяха:

“На разбитите жени винаги им е студено! Тях няма да ги познаеш по студения поглед или хладното отношение. В очите им ще виждаш огън, дето така ще те пали, че и да се изгориш няма да си тръгнеш. И ще ти дават. Много ще ти дават. Не повече от колкото си заслужил и невинаги достатъчно, но каквото могат. Ще ти подаряват усмивки, докосвания, моменти. Всичко, което им е останало. И винаги ще им бъде студено. Ще придърпат печката по-близо, ще увият студените си крака около твоите, ще ти вземат одеялото и душата ще ти вземат. Толкова пъти са мръзнали от допира на студени пръсти и студени сърца, че телата им са изстинали. Температурата им е не повече от минус любов, любов и половина. Но пък такава топлина излъчват, че някак си от далеч те привличат. Такива жени и клечка кибрит да запалят, там ще идеш, а не до огъня. И сам ще поискаш да ги стоплиш. Да им направиш чай, да им сгрееш краката, да ги наметнеш с якето. На разбитите жени винаги им е студено! Ама пък така ти топлят сърцето...”

Винаги ми е студено, но пък така стоплям сърцето, че от мен не остава нищо...
Дали, защото изгарям до основи, или защото ми взимат всичко, преди да си тръгнат, не е ясно, но пък... Какво от това?
Прегръщам светлината и тъмнината (моята, и вашата) и ви обичам.
Вчера.
Днес.
Утре.
Завинаги.

 

Прочетена от 1145

Биография

Не съм художник, нито съм поет. Аз само пиша... Защото хората по – лесно разбират хартията, отколкото човека... Ако името ми беше цвят, то щеше да бъде Лилаво. Отива ми, защото ми носи спокойствие. Последно се усмихнах на касиерката, от която си купих билет за рейса Пловдив - София. Любимият ми сезон е есента, защото с него си приличаме по тъгата, която носим. Мечтая за спокойствие на душата си. Не се страхувам да потъна в тишината оставена от стъпките на някого, но се страхувам, обаче, от тишината на мрака. Вярвам, че това да се боря да бъда по – добър човек, ме прави да съм 1 крачка по - напред в намирането на себе си. Въпреки каменистия път, по който стъпват босите ми крака, нещото, с което се гордея страшно много е, че все още мога да обичам... всеотдайно; спиращо дъха; като за последно..   (Така, както Ласкин обичаше Александра. Какво повече ми трябва от това?!) Обичам да оставям частички от себе си на различни места, в различни хора, по различно време. Изненадващо и никога за кратко. А когато си тръгвам взимам по нещичко от теб със себе си. Винаги, защото пътят е дълъг, самотен и изморителен. Валя между редовете на своята Вечност. Затова наричам и себе си Дъжд..

Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси