1. Спомняте ли си ясно кога и как започнахте да пишете, да създавате светове и да водите героите от разказите си по пътя на житейските им превъплъщения?
Поезия започнах да пиша на 14-годишна възраст, нарекох стихотворението „Живот“. Спомням си много добре момента, защото бях при баба и дядо в любимото си село Сенник. Относно разказите, съвсем отскоро започнах да потъвам в техния необятен свят. Магията им е завладяваща и неповторима. Героите от моите писания са различни, емоционални и бързащи в своя път да творят, да дишат, да обичат. С израстването ми като човек и героите се променяха, защото те – всъщност това съм аз. Всяко тяхно дихание и първичен смисъл се образува първо в мен, после се предава на героите ми. В по-ранните години преобладаваха скръбните, търсещите, самотните образи. Тези, на които все нещо не им достига. Образи, които искат и търсят обич, искреност, любов… изоставени, раздирани от съмнения и невъзможни споделени мигове. С течение на времето стихията в героите ставаше все по-силна и необятна, все по-мили и необясними чувства и вълнения показваха персонажите и техните светове. С годините мъдростта в мен се предаваше и на моите творения, които оживяваха със силата на обичта, духовната хармония и светлолюбие. Световете в писанията са необикновени и дишат със свои собствени дробове и живеят в своите чувства.
2. Кой беше първият човек, който усети, че притежавате талант да пишете, и Ви насърчи и подкрепи да продължавате да творите?
Покойната ми майка първа разбра за моите поетични вълнения. Подкрепи ме и продължаваше да го прави до последно.
Убедена съм, че още с раждането си човек се влива в своите най-силни страни и диша заедно с тях. В утробата се сътворява душата, тялото после. Майката, която носи творението си, първа усеща поривите в нея. Тя първа разбира и приласкава своето неродено дете. Тя първа се впуска във всемирната закрила на това малко същество, което ще твори музика, поезия, спорт. Майката – тя е първата и последната закрила на своето творение, детето и неговите мечти.
3. Кои са жанровете, в които се изявявате? Има ли теми, които Ви вдъхновяват по-често, и такива, които избягвате?
Пиша поезия, разкази, хайку, също произведения за деца. Нямам по-вдъхновяващи теми или такива, които да избягвам. Всичко, което привлече интереса и вниманието ми, бива пресъздадено на хартията.
Аз, като достатъчно осъзнат и хармоничен човек, не изпитвам притеснения от словото, независимо от неговите нюанси. Човек, който е уверен в своите сили, би изпитвал радост, не притеснения от нещо ново и недосегаемо, евентуално. Словото не трябва да предизвиква „бягство“ у хората, а само одухотвореност, красота и разкош. Всички останали чувства предполагат плахост или нещо друго. Всеки сам си знае.
4. Как се отразяват Вашите творчески пориви върху близките Ви хора?
Семейството ми приема моите пориви нормално и разбиращо. Те ме подкрепят във всеки момент, а и не би трябвало да е другояче. Семейството е стълбът, който крепи душите в него. Всяко начало започва от семката, която покълва и се разнася като всемирен глад. Всяко начало се заражда първосигнално, постепенно и обнадеждаващо. После семката покълва, ражда живота в своето начало и твори вселения и гласове. Твори дихания далечни и близки. Семката е в сърцевината на семейството, а нейният корен е стълбът на сътворението, на родното, на обичащото земните недра. Семействата са за подкрепа, за опора и за благодат. СЕМЕЙСТВО – СЕМЕ. Казано е, друго не е нужно.
5. Какво според Вас е това, което прави един автор успешен? Кои имена биха илюстрирали най-добре представите Ви?
Според мен всеки автор става успешен, когато достигне хармония в душата и мислите си, когато постигне баланс между очакванията си и реалността. Имената, които мога да цитирам, са твърде много, затова ще кажа само, че успешен е повярвалият в себе си човек. Ако цитирам само едно или няколко имена, ще пренебрегна другите творения, а те са толкова много. Светът твори, подкрепен от благодатните ръце на славния огън на дълбокомислещите хора. Признанията са за всички, дръзнали да „убият“ себе си дори, но да живеят техните мисли и сътворения на между хартиените букви. Затова… прекланям се пред всеки, дръзнал да премине дълбоките порти и да навлезе в необятните вселения на писаните мисли. Признанията са за всички, нахлули и разбъркали през своята призма, светоусещанията и емоциите на хората. Признанията са за тях. Да бъдат!
6. Кое е най-важното нещо, на което писането Ви учи?
Словото ме учи на емоционална и волева търпимост и устойчивост. После идва и моментът, в който моите писания биха могли да пренесат тези качества на читателите.
В самотата си човек е истински самотен и отчужден, безволев и студен. Сподели ли я с хартиените думи, самотата му се размива, избледнява, затопля се. Между гласните и съгласните звуци се крият символи и емоции, които биха предизвикали не само „служебна усмивка“ у хората, но и истинско, вълнуващо движение на лицевите мускули, първосигнално, безпричинно.
Писането ме учи, но и аз него. То мен на обич към самата себе си, аз него на споделеност и вяра… в мен!
7. Кои са посланията в творчеството Ви, които за Вас са важни да достигнат до читателите?
Най-голямото ми желание и стремеж са хората да са добри и да запазят обичта в себе си. Защото без обич сърцето страда и се гърчи в немислимо терзание и немилост. Посланията от вълнообразните широти на книжните ръце са всеобхватни и вълнуващи, като самото сътворение и бездиханни висоти в човешкото съзнание. Завистта и лошите погледи са просто един бумеранг на обратните мисли. В мъждукащата светлина на човешкото достойнство ценностите, човешки и единствени, са венецът на благочестието и любовта, но не трънен венец, а истински, волеви и първичен. Венец, който всеки истински родолюбец трябва да милее и да обича. Към този венец е моето послание, да сме добри, обичащи и можещи. Останалото е просто плява.
8. Каква книга подготвяте за издаване?
Бъдещата книга на моите мисли ще бъде ценна, исконна и хармонична. Думите в нея ще са истински, близки, разбиращи. Ще пиша и разказвам за нашата, българската ценностна система, за моралните принципи и разбирания, и обичта в цялата ѝ одухотвореност. Защото той, коренът, е в основата на всички добродетели и принципи в човешкото съществуване. Коренът ни, нашият живот е дълбоко кълнил в най-личните моменти и вълнуващи влияния на първичното ни съществуване.
Моментите в моята бъдеща книга са за тези истински и вътрешни, лични моменти, които всеки има и пази в себе си. Просто трябва да се изкарат навън и да задишаш своя живот, хармонични, импулсивни и истински. Същността на всеки индивид се корени в земята, на която е покълнила неговата семка. Там е истината! Там е ценността! Не бива да се срамуваме и да бягаме от тази истина, а трябва да я обичаме и пазим. Завинаги!
9. Какъв е светът Ви извън писането?
Светът ми е много шарен, емоционален и недостъпен. Той си е само мой и на близките ми духом хора. Светът ми е отражение на мен самата, на моите мисли, ценности и одухотворени моменти. Всеки човек има такъв свят, който е ценен и си е само негов и личен. Неблагоразумието на някои хора да се намесват в личните светове на други индивиди е грозно, нечовешко и наивно. Родени сме с мисията да дишаме, да се размножаваме, да попиваме от красотите на света… Всичко останало е простота и забвение.
Пазете световете си. Те са си лично ваши и мили.
10. Кои са нещата в живота Ви, за които изпитвате особена благодарност?
Животът е ценност, за която трябва да сме благодарни и да обичаме. Всички съпътстващи моменти от нашето съществуване са истински и заслужаващи нашата обич и признателност. Въздухът, времето на необятните висоти, разнообразието на природните хармонии, всичко това е ценност, която е незаменима. Нека само си представим колко сложен и вълнуващ е човешкият организъм. Колко е истински и разбиращ, и адаптиращ се, и вълшебен. Животът покълва от една малка семка. Развива се до сложно съществуване. Сраства се с родната земя с корена на своето единство. Всичко се случва бързо, моментно и първично. Животът е единствената ценност, която ни е дадена безусловно. Пазете я!
Прочетена от 1301
Емоционалното слово в мен и в земите ни...
Коренът ни, тази нишка, дебела като ствол на вековно дърво, изтъняваща на моменти, истинска и лична. Коренът ни, засаден в разораните гърди на България, е нашето начало и край.
В разказите ми той е основата. Пътят, по който се движа. Народните ценности, вечни и тръпнещи от магията си, са в мен и ги предавам. Пътят е труден, но отдихът на всеки успех е незаменим. Старите, прашасали вещи, хора, думи… там е истината, там е сътворението на следващите битиета.
Писането на стихове е опитът и удовлетворението, които получавам за себе си. „Живот“ се казва първото стихотворение, което написах през 1994 – та година, когато бях на 14 – годишна възраст. Животът ми тогава беше изпълнен с животни, селско ежедневие и труд. Тези спомени на село не бих заменила за други. Мога да кажа, че съм имала емоционално, изпълнено с преживявания детство. И съм благодарна за това.
През следващите години стиховете идваха последователно и емоционално, повечето свързани с първите любовни вълнения. В по – късните години започнах да пиша детски стихове и приказки. Съвсем отскоро се потопих в необятния свят на разказите.
Имам спечелени призови места от конкурси за поезия и публикации в „Коледен алманах“, „Алманах романтика“, хумор и сатира“, „Гайтани вежди, снага топола“. Имам публикации и в педагогическа литература, свързана с работата ми.
Заедно с децата от моя клас участваме в много конкурси. Смятам, че всяко участие в инициатива, носи опит, знания и удовлетвореност. Работата ми с деца е изключително разнообразна и емоционална. Уча ги на доброта, човечност и търпение. Те мен на детската, неподправена радост. Уча ги да обичат словото, да го разбират, за да могат да станат част от него. Там, между редовете, са тайните, които носят удовлетвореност, емоция, светлина. Уча ги да обичат и уважават буквите и да ги пазят, защото те са вечни и ще пребъдат.
И…. с него ще завърша, с корена… Колко ще е силен и вечен, зависи от нас!