Организирането на един благотворителен концерт, винаги съм го знаела, но го усетих доста осезаемо, когато се запознах с Ели Станишева – председател на Сдружение с нестопанска цел „Зрение”, е сложно, изискващо много от този, който го организира и прекалено трудоемко нещо.
Идеята за създаване на това Сдружение е да подпомага хората с нарушено зрение, като ги дарява с много обич и подкрепа и същевременно им осигурява малко по-добър живот, с помощта, разбира се, на доста спонсори.
Но не заради самото Сдружение сядам да пиша тези редове. Не и заради провелия се на 15.10 благотворителен концерт, посветен на Международния ден на Белия бастун. Макар че ще пиша за същия този концерт.
Зала „Люмиер” даде подслон на желаещите да поздравят с празника им хората, които по една или друга причина са останали без зрение или частично са го загубили, изпълнители, както и на тяхната публика.
Пълната незаинтересованост от страна на държавната администрация и на голяма част от медиите, не ме учуди. Министър Масларова беше изпратила своя поздравителен адрес, но не беше сметнала за нужно да изпрати хора от своя екип, въпреки че официално беше Патрон на провеждащия се конкурс за песен, стихотворение или есе на тема „Равни възможности за всички”. Президентът на Р България, г-н Георги Първанов, макар и не Патрон, беше изпратил кошница с цветя… Единствено депутатката Деница Димитрова беше взела присърце поканата, беше намерила време не само да дойде на концерта, но и да остане след него, да поговори с хората и да чуе техните потребности. От останалите, поканени на концерта… не просто никой не дойде, а сякаш всички бяха забравили. Така както, в ежедневието си забравят за различието и различните. Така както, в ежедневието им се иска да ги няма. Дали защото не виждат, дали защото не чуват, дали защото не могат да ходят или просто защото мислят по друг начин… Дали защото са по-свободни или по-свити, по-шарени, по… Да, по-различни.
Разбира се, празникът е празник, музиката е музика, хубавите стихове са хубави и без присъствието на „официални гости”. Но ти става някак обидно, някак безсмислено.
Концертът си е концерт и беше хубав. Макар че поканените и отзовали се изпълнители заслужаваха повече публика. Раздаваха се на концерта, сякаш залата е пълна, сякаш са получили огромна сума пари, за да свирят и пеят. А публиката беше недостатъчно. Зала „Люмиер” не е зала 1, а остана полупълна. По време на изпълненията на „Епизод”, „Остава”, Графа, „Сигнал”, Елица и Стунджи, Калин Вельов и Нина Николина, Мариана Попова, група „Турбо” си мислех за това, че, ако всеки един от тях беше обявил свой концерт, залата щеше да е пълна, въпреки че тогава щеше да има вход. Желаещите да ги чуят щяха да са бръкнали в джобовете си и да са платили билетите си. И за голяма част от тях билетите щяха да са предварително продадени. А на 15-ти октомври вход нямаше. Нямаше билети. Можеше да ги чуе всеки, който пожелае. Eдинственото, което се очакваше от него е, да бъде малко съпричастен с каузата, да е готов да заяви, че на него не му е безразлично и че приема различието, готов е да подаде ръка и да потърси общност. Радвам се и съм благодарна на всички онези, с които бяхме заедно и преживяхме един невероятен концерт. Повечето от излязлите на сцената взривяваха залата с изпълненията си, а „Сигнал” я вдигнаха на крака. И всички те бяха там, за да подкрепят хората с нарушено зрение, за да покажат своята съпричастност, за да станат част от цялото. Без нито един лев, само срещу това да бъдем заедно. И бяхме заедно. И бяхме цялост. И бяхме щастливи да докосваме душите си, ръцете си, думите си. Всеки един от изпълнителите излизаше на сцената с отворено сърце, с обичаща душа и даваше най-доброто от себе си. Всичко, което би подарил на близък, на брат, на любим.
Огромни благодарности на всички изпълнители, както и на двамата водещи, които не оставиха да се получат дупки и пропадания, неловки мълчания и ситуации. Аплодисменти за Наско от БГ радио и за Кака Лара. Те ни насочваха и ни водеха през буйна вода на любовта и отдаването, на красотата и стремежа. И знаеха на къде и как, може би, защото и техните души бяха отворени към това да чуят, сърцата им бяха изпълнени с обич и топлина.
Казах вече, че всички изпълнители бяха на ниво. Сякаш пеят на световна сцена. Всички дадоха най-доброто от себе си, а то беше много, много... Няма да пиша нито за емоционалното изпълнение на Графа, нито за невероятните Елица и Стунджи, които преди месеци накараха цялата страна да тръпне в очакване и да вдигне гордо глава на „Евровизия”. Няма да се спирам и на атрактивното и топло изпълнение на Калин Вельов и Нина Николина, нито на нежния глас на Мариана Попова. Всеки един от тях е познат на всички ни и винаги е завладявал публиката с професионализъм. Наскоро „Епизод” имаха свой концерт, така че няма да пиша и за сълзите, които предизвикаха в немалка част от публиката, с песента си „Батак”.
Иска ми се, обаче, да спра вниманието си на Десислава Иванова и на Илона Калчева. Две момичета, които Господ-Бог е лишил от зрение, но е дарил с прекрасни гласове. Две момичета, за които в пълна сила важи казаното от Екзюпери за виждането и за онова, дето не се вижда с очи. Илона някой от вас са видяли и на прослушванията в „Мюзик айдъл” и тези, които са я видяли, надали са пропуснали и възхитената реакция на Филип Киркоров. Е, и на този концерт тя доказа, че не е нужно да си като другите, че различието не ти пречи, за да докоснеш сърцето и да преплетеш душата си в тази на околните. Както беше писал Яким Дянков в стихотворението си „Какво ни трябва”, спечелило трето място на конкурса – „Трябва само да имаш сърце”. Да, Яким, само то ни е нужно и тези две момичета го имат в повече. И показаха глас и професионализъм, който вече много рядко се среща сред всекидневно изгряващи звезди. И точно така всекидневно залязващи. За разлика от група „Сигнал”, например, които вече десетилетия са на сцената и, макар и малко поулегнали, тук-таме посребрели, са все още онези млади момчета, чиято кръв гори и предава своето горене на всеки в публиката. Онези момчета, за които китарите и музиката са живот, песента – съдба, а допирът до слушателя – любов. И на този концерт със своите три песни те успяха да накарат всички да пеят с тях, да станат част от случващото се на сцената и на края да станат на крака на фона на стиховете на Любомир Левчев – „Да те жадувам”.
Както казах и в началото, концертът си е концерт, независимо или въпреки условията. А този беше невероятен и двата часа отлетяха някак неусетно. Публиката не искаше да се разделя с изпълнителите, изпълнителите бяха готови да дадат още и още, още и още любов, но... на хубавите неща това им е лошото, че рано или късно свършват. Хубавото им пък е, че рано или късно отново се случват и отново се ражда чудото. Чудото, наречено общност, наречено обич, наречено съпреживяване. Чудото – среща.
И така – до нови срещи.