Разказвачи на книги


“Война и мир”, Лев Николаевич Толстой

Лиляна Байлова | 2019-08-30


Прочетох “Война и мир” и се гордея с това. Светът на Толстой, в който безуспешно се бях опитвала да вляза три или четири пъти, вече е и мое владение.

Най-чудното и живо нещо, което получих от романа на графа отшелник беше това: историята като преживяване. Историята, която като ученичка ненавиждах от сърце – хаос от никому ненужни дати, старовремски господа, мърморещи в сиво, сухо шумолене на страници… Докато не се появи някой като Толстой, Цвайг или Дрюон и не каже: всичко това се отменя. Знайте, че Бонапарт е бил истински и не особено приятен човек, връхлитан от настроения и в крайна сметка просто една пионка на съдбата, както всички останали. Знаете ли, например, че хремата му е била причина да изгуби сражение? Знаете ли, че войната е един такъв хаос от глупави рискове, случайности и безумия, от който после и хиляда умни глави не успяват да съставят както трябва оная история – официалната? Усещате ли, че сме наследници на онези хора, за които тази война е била съдба, а не хроника? Двеста години не са чак толкова много, можем да се обърнем и да хвърлим поглед назад.

Струва ми се, че Толстой не се е старал да ме улесни с началото – въздълъг диалог на френски, малък финт – започва с вълненията на един от второстепенните персонажи, известно време четеш и го мислиш за някой от главните, което е малко разочароващо, защото това е една такава неприятна женица, която съвсем по съвременному се опитва да пробута сина си на удобно и безопасно местенце в задаващата се военна кампания. Но ако се довериш на автора и все пак продължиш, се завърта колелото – разбираш кои са и Наташа Ростова и Болконски и Пиер Безухов (този не беше ли любимец на автора? Защо тогава мисли толкова наивно и влиза в нашата история с пиянска глупост, достойна за съвсем зелен тийнейджър?). И най-важното – тези хора са живи. Болконски безумно се дразни от жена си, която би трябвало безумно да обича, Наташа, все още дете, търси вълненията на големите, Пиер дава тържествено обещание, което нарушава почти веднага. Никой не успява да ми стане особено симпатичен, но най-важното – вярвам. Така е било. Ако четях романа в по-ранните си години, сигурно не бих разбрала и одобрила, но вече съм натрупала достатъчно опит, за да оценя откровеността и доброто познаване на човешката природа. Продължавам да чета. Толстой е майстор да създаде сивия дъждец от низости и глупости, от който малко по малко се открояват благородните натури на неговите главни. Слава Богу, никъде, никъде той не ги сочи с пръст и не казва – ей този харесвайте. Всеки от тях върши достатъчно много глупости и се лута по пътя си, което ми помага да запазя усещането си за истински хора. Не ме лъже авторът, което е почти толкова важно, колкото какво е искал да каже. Към средата на втория том се изпълвам с гордост, че съм стигнала дотук и все по-често оставам до късно, за да чета. Междувременно, чудо на чудесата, търся по свое желание статии за Отечествената война. Вече знам доста подробно биографията на Наполеон и мислено започвам да споря с Толстой – не си ли ти, авторе, доста предубеден, защото си от другата страна? 

В едно се съгласявам изцяло с него – събитията, които за нас са като скрижали на историята, Бородино, опожаряването на Москва, поражението на французите, не са умно замислени и изпълнени от свръхчовеци, а са плод на случайности, сблъскващи се дребни лични интереси, некомпетентност, тук-таме някой сполучлив умен ход и късмет. Толстой успява да ме зарази с удивлението си пред факта, че смисъл всъщност няма. Чудото е, че съвкупната воля на хората, защитаващи домовете си, все пак успява да победи хаоса. Французите са отблъснати, отчасти поради силата на точно този дух, отчасти заради собствената си глупост и безхаберие, отчасти поради чист късмет. Сигурно сте учили, че Москва е запалена преднамерено от прозорливите руски военачалници при оттеглянето им (аз така съм учила). Така ще каже официалната история, всъщност французите, настанявайки се в опразнените домове, случайно са предизвикали множество битови пожари. Никой не пази имуществото на победения, завоевателят не се интересува какво ще стане после с къщите и вещите, докато “после”-то не се стовари на главата му под формата на руската зима.

В целия кошмар на събитията израстват Наташа, Пиер и Болконски, Маря и Николай, влюбват се, разлюбват, търсят смисъла на живота и на смъртта. Понякога авторът ми предлага страници, които чета с такова възхищение, че първият заловен около мен е принуден да ги изслуша. (Това са предимно някои езотерични преживявания – Болконски и смъртта, за която той трябва да се събуди; последният сън на Петя, ритмическо-театрално-музикален, който може да се мери с най-специалните ефекти в най-съвременните филми). Чета и си мисля – ето един от предшествениците на “Игра на тронове”. Вярно, без дракони. Не ми и трябват.

А за края истински се разсърдих на автора. На места той е дете на своето време по един не много приятен начин. Не може да водиш точно тези герои през войната и мира, през живота и смъртта и после да ги “успокоиш” в еснафското блато. Особено ми е мъчно за жените, които той е надарил с такъв богат вътрешен живот, за да се превърнат накрая в… Но спирам. Този епилог мога да си представям, че не съм го чела и всъщност не съществува. Прочетох “Война и мир” и се гордея с това.



2019-08-30 | Прочетена: 54