Хипермерност

Избрана българска поезия


Елица Мавродинова

Иван Богданов | 2020-02-17


 

АТЛАС 

 

Атлас живее в някакво селце 

под възлестия крак на планината  

с една жена и няколко овце 

и къс земя на края на мъглата.  

 

Той става много рано. Точно в шест,  

преди да се е срутило небето.  

Не се оплаква. Нищо, че и днес 

светът е легнал целият в ръцете му.  

 

И нищо, че оттук до вечерта 

мотиката е тежка като избор.  

Той има много мъничко слънца.  

И много пестеливо ги изнизва.  

 

И всеки ден във битка със земята 

по малко побеждава вечността.  

А вътре (след овцете и жената) 

очите му се пълнят с планина.  

 

А някъде далеч, далечни хора  

си мислят, че небето не тежи.  

И сам‐самичко се крепи отгоре...  

Атлас им се усмихва. И държи. 

 

ПИСМО 

 

Откакто си отиде, все ти пиша  

и все захвърлям в печката писмата.  

Не знам дали четеш човекостишия,  

но днешното реших да ти го пратя,  

 

че сигурно и ти се притесняваш,  

дали сме здрави, стига ли насъщният... 

Не ни мисли. По малко остаряваме,  

но иначе отвътре сме си същите.  

 

Понякога се караме и викаме,  

и думите тежат като планети.  

Крилата ни болят. И бавно никнат,  

и бързо вехнат в полза на ръцете.  

 

Понякога сме дребни и лицата ни 

приличат на стафиди от ненавист.  

А друг път сме огромни. Непонятни, 

божествени и истински, и прави.  

 

Но тъжно е, откакто си отиде.  

И днес ти пиша, за да те помоля... 

прости ни. Бяхме зли и те обидихме.  

Ела си, Боже, в къщите. При хората. 

 

 

17 МИГА  

 

Дълго ще започва пролетта.  

Чак докато думите се свършат.  

Чак докато страшно натежат,  

трудни и лениви като 

стършели... 

 

Чак когато някоя липа 

стане на воал и ни забули,  

там, навън, ще потекат деца 

и ще плувне цялата ни улица 

 

в шарени чорапи и поли,  

в рошави човеци с мръсни бузи...  

И тогава старите жени 

ще изхвърлят черните си блузи,  

 

ще наметнат някакво небе 

и ще влязат сини във трамвая,  

без да са сърдити. И поне 

сутрин ще успяват да мечтаят...  

 

Моля се единствено, преди 

черните ни дрехи да си идат,  

Бог да не склопи съвсем очи.  

Може би тогава ще ни види. 

 

 

МОМЧИЛОВЦИ 

 

Тук живеят два кръста, три облака 

и дузина овчарски колиби.  

И луна. Кехлибарено‐обла,  

като глътнала огънче риба.  

 

Тук човекът с очи като корени 

и вековна усмивка под мишница 

гали с поглед вечерните дворове 

със бумтящи в гърдите огнища.  

 

Тук човекът с лице като къща 

се е сбръчкал съвсем керемидено.  

Цял живот е копал и прегръщал,  

и е вдигал деца, и е зидал 

 

с тия двете ръце. И с душата си,  

дето вечно е пълна със борове.  

Боже, колко е стара Земята! 

Тук скалите са станали хора. 

 

А небето е някак голямо...  

да подскочиш за миг ‐ ще потънеш.  

И си имат два кръста. А няма 

даже намек за някой разпънат.  

 

 

 

 

ПЕСНИЧКА ЗА ХОРАТА  

 

Видях една невидима жена  

на ъгъла на “Шипка” и умората.  

Продаваше гевреци на дъжда,  

откакто бяха твърде сити хората.  

 

И явно съм приличала на дъжд,  

защото ми протегна несъзнателно 

надежда от вода, сусам и ръж 

и спъна, без да иска, суетата ми.  

 

Видях я. И за миг от изненада  

зениците  станаха гевреци.  

Не помнеше от много, много млада 

да бяха я поглеждали човеци.  

 

За първи път поисках да говоря 

(на ъгъла на “Шипка” и живота) 

със Тебе, Боже. Простичко. За хората.  

Не се сърди на хората, защото 

 

те щяха да са други, ако знаеха,  

че, сгушена под старите тополи, 

 на ъгъла на “Шипка” и безкрая,  

една жена продава ореоли. 

 

 

***

 

Излюпвам се от зеница.

Под стилизираните орехови сенки

след стилизация на нощ

осъмвам

нарисувана в нищото.

Мастило

и графит.

И бели стихове,

напук на черното на космоса.

Аз - само щрих,

наподобяващ смътно

себе си.

 

***

 

Където свършват всички пътища

се сплитат дланите.

Навън светът е чист от преиграване.

По тъмно плувам в себе си.

Тук само шепотът на голите ми стъпки

отваря рани в топлото пространство.

Тук си ти,

изчистен от извивки и от думи.

В пурпурната пауза между мислите

преоткривам тон зазоряване.

 

Където всички думи свършват

ни плисва кадифена празнота

като след болка.

 

***

 

Аз ще заляза в алено,

с неясни очертания,

с пътека от лъчи върху водата.

Аз ще заляза доброволно,

оставяйки света да се събуди.

Ще ме откъсне като плод

ръчичката на някое дете.

И аз ще свърша там,

където клетките са карамелени -

във джобче, пълно с битови съкровища.

И спомена за мен ще се удави

в безвременния дъх на океана.

 

 

Елица Богданова Мавродинова е родена на 17 февруари 1986 г. в гр. Кърджали. През 2005 г. завършва Гимназия с преподаване на чужди езици в родния си град и е приета в СУ "Св. Климент Охридски", специалност Връзки с обществеността във Факултета по журналистика и масови комуникации. Стихове пише от дете. Многократно е награждавана на литературни конкурси в цялата страна. Носител на Голямата награда от Националния литературен конкурс "Петя Дубарова" (2002) и на Първа награда от Националния поетичен конкурс, посветен на Пеньо Пенев (Димитровград, 2009). Автор на поетичната книга "Спектърът на бялото" (2008), за която получава наградата за дебют на името на Дамян Дамянов.

 

 



2020-02-17 | Прочетена: 932