Калина Иванова - Коледни разкази

Калина Иванова


Коледен подарък

Вяра се огледа в двете посоки и бързо пресече улицата. Острите снежинки заслепяваха очите ѝ и се опитваха по всякакъв начин да се напъхат под палтото ѝ.  Тя притисна краищата на качулката си с ръка в опит да им попречи. Времето скорострелно се разваляше. Добре, че магазинът не беше далеч от къщата ѝ. Оставаше само да прекоси моста над реката, а след това до магазина имаше не повече от двеста метра. Въпреки, че скоро навърши шейсет години, никой не можеше да ѝ ги даде. Обличаше се елегантно, старателно боядисваше издайническите коси и винаги носеше лек, почти незабележим грим. Дори и сега, притичвайки до магазина за последни покупки, не пропусна да го направи. 

Тръгна по моста. Тук вятърът рязко се усили. Нямаше сгради, които да го ограничават и той вилнееше на воля. Вяра съжали, че не отиде с колата. Снегът щеше да я забави и донякъде да обърка плановете ѝ, а подобно нещо тя не можеше да допусне.  Беше денят преди Бъдни вечер и след броени часове очакваше скъпи гости. Големият ѝ син, Андрей щеше да дойде със съпругата си. Те живееха в малък апартамент в другия край на града. Очакваше и малкия си син, който работеше в една софтуерна фирма в столицата и си идваше рядко. Понякога водеше поредната си приятелка. Всички до една бяха красавици, но с нито една не се задържа. Майчиното сърце веднага разпознаваше мимолетността на тези връзки. Искаше ѝ се и той да намери своето момиче, но заслепен от блясъка и красотата той упорито отказваше да погледне по-задълбочено и да потърси истинските качества на избраниците си. Така си живееше, плъзгайки се по повърхността на живота, а беше добро момче. Имаше голямо сърце, а и външността му не лъжеше. Красиви ѝ бяха момчетата. Не само тя мислеше така. И други хора ѝ го казваха. 

В средата на моста, сред виелицата съзря тъмно петно. Когато  приближи достатъчно, различи очертанията на човек, надвесен над перилата. Сърцето ѝ се сви. Огледа се безпомощно наоколо. Нямаше жива душа. Тя се прекръсти и тръгна решително към човека. Той вече се опитваше да прекрачи преградата. Намеренията му ставаха все по-недвусмислени. Вяра ускори крачка и успя да хване самоубиеца за палтото миг преди да прехвърли и другия си крак през оградата. 

Оказа се съвсем младо момиче.

 

-  Боже, Боже! – занарежда жената. – Какви ги вършиш дете?! И то точно преди празника. Грехота е, да знаеш!

Тя леко придърпа момичето към себе си, надявайки се по този начин то да стъпи на пътя. Очите на младата жена бяха празни. 

-  Ела с мен! Ще те заведа у дома! Нещата понякога изглеждат безнадеждни, а после – хоп, оправят се като на магия.

Момичето за първи път даде знак, че я е чуло:

-  Аз нямам дом… Няма място за нас на този свят.

То неочаквано се отпусна в ръцете ѝ, сякаш просто бе чакало някой да го прегърне и Вяра успя да го издърпа обратно от вътрешната страна на перилата.

-  Ще дойдеш в моя дом. Голям е. Има място за три семейства, а живеем само двамата с мъжа ми.

Девойката се разплака, усетила топлината на тази непозната жена и тръгна с нея. Чак сега Вяра забеляза издатината под палтото ѝ. Младата жена беше бременна. Прегърна я през кръста и я поведе към дома си.

-  В кой месец си? 

-  В деветия – отвърна тихо момичето и погледна уплашено спасителката си. Може би жената щеше да се откаже, след като научи.

Но вместо това тя поклати загрижено глава:

-  Да побързаме! От кога стоиш на студа?

-  Сутринта слязох от автобуса. Опитах се да се постопля в магазините, но ми беше неудобно да стоя дълго там, без да купувам.

Стигнаха до къщата. 

Стопанката отвори широко вратата и почти избута гостенката си вътре. Домът беше топъл и празнично украсен. 

-  Дай си палтото! – докато вземаше връхната ѝ дреха домакинята докосна ръцете на момичето.

-  Леле! Премръзнала си. Обуй тези чехли и седни на фотьойла до камината. Сега ще ти донеса сухи дрехи и топли чорапи.

Тя добави няколко цепеници в огъня и се качи по стълбите към втория етаж. Момичето плахо седна на посоченото място. Канапето беше неочаквано меко. Приятна топлина плъзна по тялото на гостенката. За пръв път от много време насам тя се почувства у дома си. А от кухнята се носеше аромат на току-що изпечени домашни бисквити.

**

Не всички сродни души са част от едно семейство. Понякога неочаквано ги откриваме в на пръв поглед непознати хора. Така е. Човек не знае кога Провидението ще се намеси и ще ги постави на пътя ни. От нас се иска само да ги разпознаем и да отворим сърцата си за тях.

Скоро домакинята се появи с комплект топли дрехи в ръце:

-  Ето, мила – преоблечи се, а аз през това време ще ти сложа да хапнеш. Сигурно умираш от глад.

Гостенката кимна мълчаливо, но в очите ѝ блесна неизразима благодарност.

 

Това е моята коледна история.

Всичко започна броени дни преди Коледа. Очертаваше се първата бяла Коледа от няколко години насам. Обикалях за подаръци по магазините, когато една малка книжарничка с прашасала витрина привлече погледа ми. Беше се свила на няколко квадратни метра, притисната между два лъскави магазина и създаваше впечатление, че едва успява да си поеме дъх. Забързаните минувачи я подминаваха и не я удостояваха дори с поглед. Очите им се плъзгаха от витрина на витрина и ловко прескачаха неугледното малко магазинче. Далеч бях от мисълта да ги обвинявам за това. Самата аз, въпреки, че неведнъж съм минавала от тук, нямах спомен да съм го забелязала преди. Но този път всичко беше различно. Внезапен порив на вятъра поде снега от тротоара и го завихри около мен. Вдигнах ръка пред очите си, за да се предпазя от него и в момента, в който я свалих, се оказах едва ли притиснала нос до стъклото на магазинчето. Изложените артикули изглежда стояха тук вече няколко десетилетия. И видът им беше един такъв архаичен. Точно пред очите ми лежеше необикновено голяма метална кутия за моливи. Беше светло синя със странни рисунки по нея. Внезапно изпитах силно желание да я имам. Бутнах вратата и се озовах в малко мрачно помещение с почти празни дървени рафтове, потъмнели от времето, но всеки един предмет по тях беше поставен с особено внимание и грижа. Забелязах старинен позлатен глобус, далекоглед приличащ на реквизит от "Карибски пирати", дълга пелерина от зелено кадифе  наметната върху манекен без глава, вероятно взет от някое шивашко ателие, обеци, пръстени и няколко странни флакона от неизвестна за мен марка парфюм. Не успях да огледам останалите стоки, понеже срещнах очите на възрастната продавачка. Внезапно изпитах съжаление към нея. На нейната възраст трябваше да си стои на топло в къщи и да пече сладки за внуците, а не да мръзне в това магазинче. Тя вероятно усети какво си мисля и мила усмивка замени строгото ѝ изражение:

- Нещо конкретно ли търсиш, скъпа?

За миг се почувствах объркана. И аз самата не бях сигурна защо влязох. Първото, за което се сетих бяха моливите от витрината, пък и не бях настроена да харча много пари. Бях осигурила вече почти всички подаръци и си помислих, че едва ли кутията с моливи ще е много скъпа. Все някъде щях да ѝ намеря приложение.

- Тези моливи... Колко струват?

- А, да - моливите. Забелязах как ги гледаш - жената се надигна от мястото си и взе синята кутия от витрината.

- Двайсет и два лева и двайсет и две стотинки. За подарък ли ги купуваш?

- Нямам представа - отвърнах съвсем откровено аз. Просто ме привлякоха по някакъв начин...

- Разбира се! Разбира се! - поклати глава в знак на съгласие жената.  - Взаимно сте се избрали. Съветвам те да ги задържиш за себе си и да ги използваш пестеливо.

Докато тя опаковаше покупката ми в кафява амбалажна хартия, каквато не бях виждала от дете, аз бръкнах в портмонето си. Сетих се, че ми бяха останали само едри пари и се зачудих, дали ще има да ми върне. По всичко личеше, че вероятно бях единствената ѝ клиентка този ден. За моя изненада се оказа, че имам точната сума. Подадох ѝ точно колкото ми поиска - 22,22 лв. Тя прибра парите в касата и ми връчи покупката:

- Весели празници, мила!

- Весели празници! - отвърнах аз и посегнах към дръжката на вратата. В този момент из магазина се разнесе коледна мелодия, а едновременно с това долових любимия си аромат на ванилия.

"Като се прибера ще направя едни ванилови сладки." - помислих си на излизане. Махнах на жената през витрината, а тя весело вдигна ръка в отговор.

Покарай приготовленията за празниците забравих за странната си покупка. Едва на другия ден, когато се захванах с опаковането на подаръците се сетих за нея. Развих внимателно хартията и я огледах. Кутията изглеждаше по-скъпа, отколкото ми се стори предния ден. Отворих я внимателно. В нея старателно бяха подредени 22 прилежно подострени дебели цветни молива. Върху всеки от тях беше гравиран със златни букви надпис на неизвестен за мен език. Подуших ги и за моя изненада те ухаеха на ванилия. Бях направила много добра сделка. По всичко личеше, че струват много повече от цената, която бях заплатила за тях. Прииска ми се да ги пробвам. Взех една празна тетрадка и се зачудих какво да нарисувам. Не ме бива много в това. Сетих се за красивата червена рокля в един бутик, в която буквално се влюбих преди дни. Опитах се да си я спомня в детайли и да я пресъздам възможно най-точно. Останах доволна от себе си. Рисунката ми се получи доста добре. В този момент телефонът звънна и аз прибрах набързо тетрадката и моливите в горния шкаф, за да не ги открият децата.

На Коледа къщата се напълни с гости. Децата развълнувано отваряха подаръците под елхата, а аз внимавах да не липсва нещо на масата.  Внезапно чух гласа на седем годишния си син, който отскоро можеше да чете:

- Мамо! Тук има един подарък за теб!

- Така ли? - искрено се изненадах аз. От години никой нищо не ми беше подарявал. Обикновено се стараехме да има подаръци само за децата.

Приближих се до елхата и взех кутията с моето име. Всички впериха любопитни погледи в мен. С треперещи от вълнение ръце отворих капака. И няма да познаете какво имаше вътре. Там, в целия си блясък лежеше червената рокля, същата онази, в която бях влюбена и която нарисувах предния ден с цветните моливи. В този момент осъзнах, че съм получила подарък много по-голям от роклята - и това беше кутията с моливи. Моливи, които имаха способност да материализират желанията ми.

На следващия ден още сутринта се отправих към малката книжарничка, но за моя изненада нямаше и помен от нея. Витрините на двата лъскави магазина се допираха плътно една до друга. И все пак бях си купила моливите от там и това в никой случай не бе игра на въображението ми. Прибрах се в къщи и първото, което направих бе да проверя дали моливите са още там. И моливите и роклята си бяха по местата. Определено ми се беше случило нещо необикновено. Дали пък това не беше моето коледно чудо?

Този ден едва изчаках да остана сама. Трябваше час по-скоро да нарисувам още няколко неща. 

 

Ето ме. Пак съм аз. Същата онази вещица, която броди нощем в сънищата, онази, която открива невъзможни светове, улавя парченца от тях и ги запечатва на белия лист. Тези светове, толкова истински в мрака на нощта, се стопяват за миг на зазоряване, често оставяйки ме с празни ръце. За щастие понякога успявам да уловя техни фрагменти и да ги запазя в паметта си миг преди да отлетят.

Ето, хванете ръката ми и елате с мен, там, между световете, там, където времето и пространството стават пластични и губят очертания. Там, където всичко е възможно. Там, където скитат вещици и чудни същества. Там се преплитат реалности, появяват се портали към други вселени, а героите заживяват свой собствен живот. 

Да, аз съм тази, която започва историята след изненадващ сън или знак, да, аз създавам героите, но те нетърпеливо прекъсват пъпната връв и тръгват в неочаквани за мен посоки. Понякога се питам: „Кой разказва историята? Аз или те?“. И за да бъда докрай откровена, ще призная: по-често те правят това. Аз просто ги следвам.

Да. Пак съм аз. Същата онази, която тършува из обичайното, търсейки в него чудатото, онази,  която е пълна с въпроси, онази, която поставя под съмнение дори приетото за даденост и следва загадъчни знаци.

Да, аз съм тази, която вярва, че видимият свят е една малка част от истинския и е открит за нови опитности, аз съм един приключенец, чието любопитство често надделява над здравия разум и който с готовност поставя под съмнение старите си убеждения, натъкне ли се на нещо необяснимо.

Това съм аз. Родена съм на границата между нощта и деня. В месеца на магьосниците. Тогава, когато билките са най-ароматни и омайни. Това не е случайно. Родена съм тогава, когато светлината удържа трайна победа над тъмнината.

Да, аз съм тази, която живее на ръба между световете. Мислех си, че е проклятие, но сега знам, че е благословия. Стъпвам по крехката връзка между световете. Призванието ми е да ги свързвам, без да изпадам в парадокс. Нима целта не е да се издигнем над парадоксите и да ги обхванем, да се научим да живеем извън времевите и пространствените ограничения. Ние сме способни на това, но подобно на малки деца, сега правим първите си неуверени крачки. Родена съм на границата между световете. Дълго не разбирах защо, но сега знам. Там съм, за да прокарам мост между тях. Това съм аз. Родена преди да пропеят първи петли. Нали тогава се раждат вещиците? В едно малко градче, на границата между две държави. На брега на една могъща река, влачеща тайните си през времето и пространството, незнайно откога.

Аз съм тази, която не вярва в парадоксите. За мен те са миражи, предизвикани от недостатъчно развитите ни сетива и от неподходящата точка на наблюдение. 

Така че ето ме тук, пред вас. Аз съм вашата вещица. Ако имате смелостта да прекрачите отвъд привидното, хванете ме за ръка!

Елате с мен и вижте световете такива, каквито ги виждам в сънищата си. 

Време е да тръгваме...

Книги от авторката можете да намерите тук - https://www.knigite.bg/author.php?id=365


2021-01-18 | Прочетена: 249