Петя Димитрова - Родена на Еньовден

Иван Богданов


1. Ти си родена на Еньовден. Има ли нещо вещерско в теб? Изобщо – разкажи на хората за човек Петя, авторката вече е позната.

Казват, че датата и часът на раждането определят съдбата на човек. Моята реши да се появя в ранната утрин на Еньовден. По това време жени облечени в народни носии са отърквали босите си нозе в росата. Определено чувствам последиците от тази дата. Като начало мога да кажа, че съм изключително интуитивна. Мога да преценя човек само минути след като го видя. Може би затова нямам много приятели. Обградена съм от малкото ценни за мен хора, които са ми достатъчни. Но в никакъв случай не съм интроверт. Напротив, обичам да общувам с хората и съм открита с тях. 

Мога да кажа, че по някакъв начин имам усещане и за бъдещето. Хората ми се доверяват и искат съвети от мен. Много често успявам да им помогна. Иронията тук е, че  много трудно взимам решения, когато става дума за мен самата или за семейството ми. Понякога ми се иска да не съм толкова здраво стъпила на земята.

 

2. В първата си книга ти описваш подробно Америка. Обичаш ли да пътуваш или пътуваш само в книгите си?

Много обичам да пътувам. Със семейството ми често се качваме в колата и се разхождаме някъде из България. Но винаги имам усещането, че нещо ми липсва и че нещо ме чака извън тесните очертания на границите. Ще го кажа така- имам усещането, че едно място ми е много познато, въпреки че никога не съм била там. Описвам го с най-малките подробности, представям си го с всички цветове и аромати. Подобно нещо се случи, когато реших да пренеса историята си в Ню Йорк. Този мегаполис толкова много ме привлича, че мислено се разхождам в Сентрал Парк, възхищавам се на Статуята на свободата или си хапвам хотдог. 

Мисля, че в някой предишен живот съм била пътешественик.

 

3. В „Ти ме спаси“ засягаш интересната тема – Може ли една жена да обича едновременно двама мъже. Разкажи ни по-подробно за това, тъй като до голяма степен на нея се гради и книгата.

 

Женското сърце е необятно и непонятно. Никой не може да каже какво се случва там. В „Ти ме спаси“ аз описвам два различни типа мъже. От едната страна е съпругът на Ния, с когото тя се познава отдавна, с когото се чувства спокойна и защитена. С него създават дом в истинския смисъл на думата. Но озовала се на хиляди километри разстояние, тя среща един нахакан и много чаровен американец, който стои от другата страна. Той е самоуверен, романтичен, спонтанен, с една дума различен.  Всъщност Ния се сблъсква с двете страни на една монета и е нормално да поиска да сглоби двете части и да получи цялост. Природата на човешкото същество е такава- да изисква, да търси и да се стреми към нещата, които няма.

 

4. Родена си и живееш в малък град в България. Не те ли стягат неговите граници и би ли се чувствала по-свободна някъде другаде?

 

И е така, и не е така. От една страна, в малкия град има спокойствие, което е нужно на човек, когато навлезе в една определена възраст. Аз все още съм далече от нея и понякога ми се иска да имам повече вълнение в ежедневието, което може да се осъществи, ако живееш в големия град. Липсва ми случайното запознанство с нови хора на ново място. Често имам усещането, че изпускам възможности, защото знам, че мога да правя и други неща. Предполагам, че се намирам в този етап от живота си, в който искам промяна. Има и други пътища, по които искам да поема.

 

5. Ти пишеш любовни романи, макар и със странични линии. Но какво обичаш да четеш? Имаш ли любими автори? И само на български ли четеш?

 

От българските автори много харесвам класиците Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев. От поетите винаги чета с удоволствие Никола Вапцаров и Христо Смирненски. Харесва ми това, което се случва със съвременната българска литература. От чуждите автори харесвам Джон Стайнбек. Наскоро за пореден път прочетох „ На изток от рая“ и затвърдих убеждението си, че една книга трябва да се прочете няколко пъти, за да се разбере напълно. Напоследък се увличам от историите на Никълъс Спаркс. Именно неговите книги чета в оригинал. Английският език е един от най-благозвучните езици и е истинско удоволствие да чета такива книги. А и така успявам да поддържам едно добро ниво, което е нужно за професията ми.

 

6. Откога пишеш? Спомняш ли си как започна да пишеш? И стихове ли прописа или проза?

 

Не мога да кажа, че има точно определен момент, от който съм започнала да пиша. В училище обичах да пиша домашни, свързани с разработката на литературен въпрос. Чувствах се в свои води. Винаги изразявах свое собствено мнение, базирано на литературната критика, която трябваше да четем. 

В интерес на истината, в 11 клас започнах да пиша стихове, породени от една моя платонична любов. Бях влюбена в мъж, който не подозираше за моето съществуване, камо ли за чувствата ми към него. Все още пазя тази зелена тетрадка, в която тогава си мислех, че изливам душата си. Ако изобщо може да става дума за любов, когато си на 17 години.

 

7. В „Приятели“ говориш за нещо от отминалия вече живот – пионерските лагери. Била ли си на такъв лагер и какви спомени имаш?

 

Да, била съм на такива лагери. Спомените ми от тях са много трайни и реални. Бе изключително весело по тези места. Както казвам и в книгата, там ни оставяха да изживеем детството си, да правим щуротии без особени последствия. Днешните деца нямат идея какво са изпуснали и затова исках да им разкажа.

 

8. Вярваш ли, че приятелството между няколко души може да оцелее през годините, дори и те да са пръснати в различни страни?

 

Безусловно вярвам в това. Аз самата имам такива приятели. С най-добрата ми приятелка, която също се казва Петя, сме разделени от хиляди километри, но приятелството ни ни най-малко не е пострадало от това. Останалите ни приятели живеят в София, но ние винаги можем да разчитаме на тях, както и те на нас. Ако приятелството е истинско, то ще устои на всичко.

 

9. В „Приятели“ има една красива легенда, за която с изненада разбрах, че си я написала ти, а не е народно творчество. Харесваш ли фолклора и обичаш ли да се ровиш в него?

 

Определено много обичам българския фолклор. Винаги съм казвала, че вероятно няма друг народ като нашия, който да има такъв богат и разнообразен фолклор. Аз играя народни танци от около 5 години и всеки път изучаваме нови и нови хора. Сякаш въображението на дедите ни няма край. Съществува един научно доказан факт, че ритъмът на народния танц съвпада с ритъма на сърцето. Какво по-голямо доказателство за магическия произход но българския фолклор. 

 

10. Ползваш ли прототипи за героите си и изобщо – колко от света около теб и ти самата присъствате в книгите?

 

При мен измислица и реалност си взаимодействат и се допълват. Ако нямам предишното знание за реалния живот около мен, не бих могла да създам измисления от мен в книгите. Явно го правя неволно, но винаги оставям частица от себе си в женския образ. Предполагам, че това го прави жив и лесно възприеман от читателите. Така че определено присъствам в образите, но в по-голямата си част те носят своя индивидуалност.

 

11. Ти стана прочута с това, че направи две премиери в Ритуалната зала на Червен бряг. Разкажи нещо повече – как ти хрумна, как протекоха, беше ли странно на хората да представяш книга там?

 

Причината да направя премиерите в Ритуалната зала бе чисто прозаична. Когато подготвях първата премиера, всички подходящи места за представяне на книга бяха в ремонт. Единствено Ритуалната бе в приличен вид. Нямах друг избор. Но тя премина толкова добре, че реших и втората премиера да бъде там. В малкия град подобни мероприятия винаги преминават много мило. Но и отговорността пред такава публика е по-голяма.

 

12. Какви други таланти имаш освен писането?

 

За съжаление не мога да се похваля с някакви други таланти. Но ако умението да привличаш вниманието към себе си, дори и това да не е целта, ако изкуството да водиш продуктивни разговори с малки и големи, ако способността да разплачеш читателя със своята история се смятат за таланти, то аз смятам, че ги притежавам.

 

13. Какво ново да очакват от теб нашите читатели?

 

Темата за Втората световна война винаги много ме е привличала. Чела съм много за нея-от исторически факти до разкази на оцелели. Знам, че има много направени филми и написани книги, но аз имам идея да покажа човешкото лице на войната наред с ужасите в нея, да разкажа как едни деца порастват преждевременно в условията на концентрационния лагер, да дам отговор на въпроса защо успяват да запазят човешкото отношение към живота и в крайна сметка да намерят любовта.

 

Няма случайни неща. Няма нищо случайно и в моята поява в ранната утрин на 24 юни 1979 година. Дори гръмотевиците и проливният дъжд не са успели да скрият очевидното – че това е денят, в който слънцето е най-силно, а билките - най-лековити. Ден, носещ духа на магически заклинания.

Слънцето не познава кой е добър и кой лош. То свети еднакво за всички. Но само онзи, който съумее да намери себе си като прави неща, които му носят удовлетворение, ще усети животворната сила на ярките му лъчи. Аз я усещам всяка сутрин, когато закачливо галят лицето ми в моя малък дом в малкия Червен бряг. И пиша, докато пространството около мен се изпълва с детска врява на две сладки същества, които произнасят най-милото обръщение на света. Опитвам се да творя, дори когато прекрачвам прага на класната стая, в която ме чакат широко отворени вечно питащи очи, на които трябва да покажа света.

Осъзнавам, че съм била тук и преди. Усещам познати аромати, гъделичкащи сетивата ми, виждам места, които съм посетила незнайно кога и срещам лица, чертите на които са ми някак познати. И знам, че вдъхновението ми идва свише. Това вдъхновение, с което написах първата книга „Ти ме спаси“. С нея пренесох себе си и читателите на едно пътешествие през Океана до необятните Съединени американски щати. Заведох ги в града, който никога не спи. Пресъздадох една любов, появила се в най-неподходящия за нея и в най-подходящия за него момент. Красивата българка Ния и чаровният американец Джон ни пренасят в света на истинските чувства. Попитах читателите дали любовта може да е толкова силна, че да преодолява териториални граници и културни различия. И дали женското сърце е достатъчно голямо, за да побере две истински любови. Останах доволна от отговорите, защото те ми показаха, че съм на прав път.

И ето ме сега, две години след „Ти ме спаси“ аз написах втора книга, която озаглавих „Приятели“. Да, онези приятели от детинство, които всеки от нас има и на които може да разчита. Когато отгърнете страниците на книгата, ще усетите силата на истинската любов, ще се замислите за мечтите и компромисите и ще ви разбунтуват вибрациите на времето, през чиито пролуки героите ми преминават. И по време на това пътешествие те откриват много истини. А най-голямата от тях е любовта, която е предопределена да се случи. Понякога с 20 години закъснение, но затова е 20 пъти по-вдъхновяваща.

На света има още много истории, които чакат да бъдат разказани. Затова нямам намерение да спирам да пиша и продължавам да мечтая. Дано стана толкова голяма, колкото са големи мечтите ми. Или поне наполовина.

 

Книги на авторката можете да намерите тук - https://www.knigite.bg/author.php?id=370

 

 

 

 


2021-01-19 | Прочетена: 397