„Имате правото на нещастие, но всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу Вас.“
Модифицираното правило на Ернесто Миранда
А имаме ли наистина? Наскоро най-накрая и аз замъкнах изтощената си, зoмбирана личност, представляваща понастоящем дефиниция на burn out синдром, на нашумялата интерактивна постановка „ВСИЧКИ СТРАХОТНИ НЕЩА“ под режисурата на Владимир Пенев и в изпълнение на Бойко Кръстанов, и там се разисква субконтекстуално въпрос, който мъчи и мен от известно време, а именно: Имаме ли право да сме нещастни, ако нямаме конкретна, уважителна, основателна, отговорна, реалистична, логична,“обективна“ причина за това? Ако имаме възможността да се радваме пълноценно на всички страхотни неща, кой е този очевидно социално/морално/етично осъдителен механизъм, който понякога ни лишава от тая възможност? И наистина ли е осъдително, да си нещастен, макар да не си болен,беден, гладен, да имаш покрив над главата си, да си обграден от хора, които те обичат, уважават, да си донякъде успял...Хм! „Какво ти липсва за да си щастлив?“ е въпрос задаван с един особен тон, който предполага последващо сравнение със сирачетата в Бангладеш, или жертвите на терористични атаки в Близкия изток, или казано с други думи “винаги може да е по-зле“, (А не може ли по-често да е по-добре? -питам аз, но казва ли ти някой!).
Оказва се обаче, че ние не живеем в никак лоши времена, според израелският учен Ювал Ноа Харари „За пръв път в историята повече хора умират от преяждане, отколкото от глад; от старост, отколкото от заразни болести; повече хора се самоубиват, отколкото са убити от войници, терористи и престъпници.“ Тоест изглежда,че ние държим съдбата си в свои ръце- ако сме щастливи, сме го постигнали сами, ако сме нещастни сами сме си виновни? Така ли е наистина?
Чета един сборник с писма на Хемингуей, от които разбрах, че баща му, който е бил лекар, се самоубива и то с пушка и то горе-долу на същата възраст както и самия Ърни (подписващ се с това галено име в най-ранните писма до семейството си от военния фронт в Италия). От писмото което пише до Скот Фицджералд излиза, че това събитие изненадва и смазва младия Хемингуей, имащ възможността от първа ръка научава какви са последствията за близките ти,ако вземеш подобно решение. Нима нещастието е наследствено? И то толкова непреборимо наследствено, че да успееш да загърбиш отговорността към общносттта, към която принадлежиш. И да самоволно да определиш до къде ще се простират пределите на нещастието ти? Защото си е твое. Както и животът и имаш правото да си нещастен, което обаче върви с последствието да си осъждан за упражняването му от всички смятащи себе си за по-нищи, в което и да е измерение на гореспоменатото необятно приключение.
Имам един много близък приятел, от дълги години, може би десет или повече, с когото сме се срещали на живо общо два пъти, това което ще последва ще ви прозвучи странно, но с него си поддържаме чудесна кореспонденция само и единствено под формата на електронни писма.Аз не зная неговия телефонен номер, нямам и най-бегла представа дали има facebook, twitter, Instagram и т.н. Не зная адресът му , макар че ското му го посиках, за да му изпратя копие от книгата, която предстои да ми издадат.Той живее някъде в Англия, даже може би Шотландия, занимава се с нещо от сорта на game developing, каквото и митично магьосническо занимание самотно да е това, то е толкова далеч от моите възприятия и интереси колкото арктична научна експедиция. Какъв приятел ти е, ще питате вие? Щом не знаеш нищо за него? А аз ще отговоря:-Отличен!
Може да не зная абсолютно нищо от баналните ежедневни неща, но писмата ни с него са сред най-задълбочените разговори, било то водени на живо или в писмен вариант, с които мога да се похваля в рамките на живота си. От десет години (или повече) на всеки 4 -5 месеца някой от нас двамата получава писмо, на което ни отнема практически около три дни да отговарим, независимост от нивата на заетост, а процесът на създаването на отговор се превърнал в ритуал, или както той му казва медитация. Трябва да съм изпаднаа в много особено състояние на духа (вариращо от фино възмущение, през абсолютен ступор, до престъпен потрес), както вярвам и той за да пиша толкова искрено и ясно какво мисля по една или друга тема. А темите са винаги сериозни, макар и поднесени с хумор, както всички прекрасни неща (да и пиесата). Аз наричам нашата кореспонденция бъдещ епистоларен роман озаглавен ”Апология на самоубийството“, той ми е преотстъпил правата с единственото условия да бъде издаден post mortem и сделката е слепена с печата на взаимната изгода, величието приживе е маскара работа.
Та разказвам ви всичко това, защото темата на последната ни медиатация си струва кратък публицистичен текст в размер на две страници формат А4, шрифт times new roman, размер 12. Попитах го дали според него човек (някакъв такъв хипотетичен) има право да се чувства нещастен, ако на книга има всичко, което представителите на по-голямата част от популацията на тази планета смятат за „indispensable to my happiness”*, както казва във връзка със непохватния си племенник героинята на Maggie Smith в полубиографичния филм за Джейн Остин. Е?
Тук е момента да кажа, че моят приятел не е като лирическия герой в песента на “I´ve Got This Friend”**-The Civil Wars, той не просто не е “loveless romantic”***, той е доста циничен по радикално обективен начин, което липсва на моята сантиментална натура, и изненадващо се проявява в тази на човек поглъщащ почти безкритично безумно количество от най-великолепните образци на ххудожествената литература, (към които да не забравяме все пак че Бъроуз, Буковски и Маккарти принадлежат), слушащ джаз импровизации часове наред просто заради самото усещане и същевременно създаващ някакви мили анимационни животни за да се прехранва. Та неговия отговор, както винаги брутално по същество и в целта се състоеше от няколко подточки, върху които искам да помислим заедно сега. Първото от нещата, които споменава е, че ако съществува някой, който има зъб на чуждото нещастието било то правомерно или не съвсем, то той не би разбирал и не би бил способен да се наслаждава на джаз музиката, което прави мнението му маловажно така или иначе. Второ вярва убедено, че щастието не е паметно събитие в рамките на обикновения живот и че го помним благодарение на упоритото участие на нещастието, което го заобикаля, а това, ако се замислите е интересна перспектива. Като че ли да си щастлив е синоним на това сам и настойчиво да търсиш нещо интересно и вълнуващо, което да правиш, което значи че нищо интересно не ти се случва.Пълното щастие може да бъде преименувано- казва той -на тотална липса на каквото и да е дори далечно интересно, което да ти се случва. А последния и най-важен аргумент в защита на нещастието е, че то не може да има палач, то няма нужда от позволение, нито дори вашето собствено и съответно не дължите обяснение на никого във връзка него, а и никой, когото си струва да бъде обяснено, не би поискал такова.
И така можем да заключим, че иамте моята благословия да сте нещастни, когато просто не сте щастливи и това е част от клаузите в договора, който неизбежно подписваме с обществото, когато се съгласим да пораснем
„indispensable to my happiness”*- незаменимо за моето щастие, превод от английски език.
“I´ve Got This Friend”**- имам един приятел, превод от английски език.
„loveless romantic“***- романтик без любов; когото не обичат превод от английски език
Прочетена от 1173