Прeдстaвяме Ви


Дори да няма врата... пак ще преминем

Петя Цонева | 2019-04-08


Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършва специалностите Приложна лингвистика (английски и френски език), Конферентен превод и Британистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература.

Има множество отличия в национални конкурси за поезия, сред които „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „С море в сърцето – Царево“, където печели първи места. Публикувала е в „Литературен вестник“, „Литературен глас“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Везни“, електронните формати „Литературен свят“, Writecraft, „Откровения“ и „Тетрадката“. 

През ноември 2018 г. излиза и англоезичната ѝ книга с критически анализи Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East („Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“), публикувана от издателство „Кеймбридж Сколарс“ .

 

Дори да няма врата

 

Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.

По широкия път на тревите си идвам при теб.

Подранило е тази година планинското лято

и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.

 

Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма

и е станала синя прашинка от синьо небе.

Но на нашата всяка сълза е оптична измама

и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.

 

Аз се местя. Заменям си всички централни адреси

за квартира във някой блажено затънтен квартал.

Каня банда загубени каузи на тайна трапеза

и ги черпя направо с дъжда първоточен и бял.

 

Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –

може би е защото говоря понякога с Бог.

Ти разбираш, защото живееш във къща с градина

върху светлия облак, заспал в небосвода висок.

 

А светът си е същият – само че още по-ничий

и съседките още по-често ми искат цветя.

Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен

и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

 

Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.

Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.

Вечността е отдавна неделно забавена крачка

и със времето – днешното – вече сме станали квит.

 

По земя сме наравно. Но после сека през звездите

като пух, като звън, като обич, към други места.

Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.

Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

 

 

Жажда за живот

 

Пролетта е снегът, който има снага на кокиче

и дебелият пласт наслоявана в нас добрина,

и заспалият кротък вулкан, който с кратер къртичи

сипе лава от мръзнали грудки и житни зърна.

 

Пролетта е спасеният ангел от каменно тяло,

който първо усеща крилете си как шумолят.

И в една Пиетà, ренесансово, светещо бяла,

Микеланджело слага сърцето на ябълков цвят.

 

Пролетта е онази прохождаща, истинска болка -

сякаш жива намираме всяка съставка от нас

и костта над гърдите е станала толкова ковка,

че горещият чук на сърцето я точи в захлас.

 

И навярно така, поднебесно, работи небето -

реже, после разгръща и вади от скелета мек

оживялото тяло на Бога, погребан несретен

и възкръснал в щастливата тлен на пробуден човек.

 

И навярно, когато напролет ломят ветровете

изсушените есенни клони с дъха на Отца,

всеки тръгва към всеки и всички, болезнено светли,

по земята вървим като живи двуноги сърца.

 

 

Сърцето на Шопен

 

Този дъжд като восъчна връв е навързал звездите

и небето прилича на леяна циганска свещ.

Аз вървя и нозете ми целят ноември в гърдите,

а сърцето му още е топлото дъно на пещ.

 

Този дъжд е октава от куп раздробени акорди.

Свири някъде златни клавири небесен Шопен

и разлиства сред мокрите облаци свитъка нотен

на забравено лято, заплакало скришом за мен.

 

Този дъжд е пътека, павирана с кленови плочи -

още градус по-долу и пътят ще стане на лед.

Три магнитни опашки на свраки са трите му точки...

До безкрайност вървя, а домът ми е крачка напред.

 

Този дъжд не тежи. Той се ражда във форма сонатна.

Като шушнеща шуба от злато е късният ден.

Катедралната зима и мен ще положи в земята,

но ще бъда горещото лятно сърце на Шопен.

 

Рождество

 

Ветровете са сложили зимните ясли на житото

и към тях като влъхви пътуват далечни луни.

Тишината е станала меката шуба на ситите

думи, шепа надежди и куп декемврийски слани.

 

Аз се връщам при хляба и знам, че повито е лятото

в своя мъничък, топъл и скрит от света Витлеем.

И звездата на изток блести като ярко разпятие

над сърцето ми (зимните ясли на Бога са в мен).

 

Мои дни с позлатени корони, сега коленичите

сред сеното на топлия ъгъл. Не качвате връх.

Като стари овчари мълчите с планинско величие

и среднощния ангелски хлад разтопявате в дъх.

 

А под вас, пред нозете на бдящите стражи безименни,

на растящия месец под мекия агнешки рог,

спи в невръстния мир и насън се усмихва на зимата

моят малък, повит от пшеница и изгреви Бог.

 

 

Пазете я жива

 

         ...а дъщеря ми – само петгодишна,

         шепти: "Сняг, прости ми, че стъпвам по теб!"

         Елица Кръстева

                        

По невръстния сняг, ако можете, стъпвайте леко!

Долу спят милиарди затоплени миши пътеки

и лалетата бавно преместват нозете си нови

през събраните купчинки жито и празни гробове.

 

Затова по снега не утъпквайте стари разплати –

той е чист като детски нозе – не докосва земята,

а целува, когато върви. И сърцето му пáри

даже в двадесетградусов студ на забравена гара.

 

Не ранявайте белия сняг. Той е памет за лято,

златен клас, в колелце от втвърдена вода запечатан.

Може би в охтичавата гръд на безлюдната зима

грее пара от стара целувка на лятна любима.

 

Може би ветровете не са тъй спартански жестоки

и ответия прах са навили в кристални намотки.

И когато топим заскрежените облаци с устни

някой миг възкресен не успява света да напусне,

 

някой ангел остава завинаги с нас на земята –

след топенето много надежди осъмват сакати.

И пръстта остарява, макар пролетта да я скрива...

Колко крехка е вярата. Просто пазете я жива!

 

До следващия дъжд

 

До следващия дъжд земята ще е станала безкрайна.

Щурците мързеливо ще подсвиркват в своя мащерков окоп.

Войната ще е свършила и думата във хляб ще е изтляла.

Червеният трендафил ще е цъфнал върху бабиния гроб.

 

До следващия дъжд поне една любов на сто ще е успяла.

Един живот, навярно от хиляда, ще е сигурно спасен.

 

Една звезда ще вкопчи пипалата си във млечна магистрала

и няма да се пусне в тъмнината на космическата тлен.

 

До следващия дъжд ще съм сменила белоцветната си кожа

със смуглия сусамов епидермис на любимия си плаж.

Поне веднъж касапинът проклятие ще хвърли върху ножа

и старият бездомник ще отплава в междузвезден екипаж.

 

До следващия дъжд ще съм се снимала поне веднъж с хвърчило

и два пъти – на гръб през вековете с неродения ми син.

Със маска на пчелари ще издирваме изгубеното пило

на всичките съзвездия. И няколко от тях ще съчиним.

 

До следващия дъжд неръкотворният всемир ще се е пръснал

и баба ще е идвала със меките си стъпки неведнъж.

Дано, докато сушата премине, съм успяла да възкръсна

с надеждата и болката, и житото… до следващия дъжд.

 


2019-04-08 | Прочетена: 591