Гайтани вежди, снага топола

“The Failing Feminist”*

Поредица: ""

Заглавието на настоящия кратък публицистичен текст в размер на малко повече от две страници формат А4, шрифт Тimes New Roman, размер 12, е крадено от един популярен американски сериал, от онзи empower women- chick lit-жанр (или както вече се нарича без елемент на дискриминация Light women's fiction**), който е модерен в момента. В този нов тип продукции най-накрая главното действащо лице не е ултра-силен, гига-умен, хипер-красив и непосилно привлекателен таен агент или полу-роботизиран детектив с ум като бръснач и редица други изумяващо паранормални качества. Нито червения синигер, синьото колибри, укротителката на дракони,понита и феникси или който и да е от  извънредно нереалистични женски прототипи. Повярвайте ми, не иронизирам нито фантастичния жанр, нито се подигравам на феновете на фентъзито (сред които съм самата аз), в друга посока ще поемем оттук насетне. Все по-често Netflix и HBO купуват и ни предоставят продукции, в които главните женски персонажи са си съвсем стандартни съвременни жени, приятно амбициозни и прилично талантливи, с все по-малко „перфектни“ и все по-близки до действителността пропорции на тялото и с все по-лек грим. Не крия, че този феномен ми допада и това е поводът да направя препратката със заглавието за да отворя място за умерено агресивния, към разумен феминизъм.

Тук няма да говорим за предимствата на единия пол пред другия, защото авторката не страда от комплекси по повод несъвършенствата на този, към който се причислява, а се гордее стратегически с предимствата му. Образованието ми до тук ми предоставя шанса да разбера и възприема чисто физиологичните ограничения, разликите в устройството на организма, нервната система и психологическите особености, така че няма да се натягам или извинявам. Приемам смирено, че „ляво“ и „дясно“ за мен ще останат завинаги повече философски понятия отколкото някога ще бъдат географски, за това пък мога да отворя хладилника и да намеря това, което търся за по-малко от минута, без значение дали е в лявата или дясната половина. Life is life.

Искам да поговорим за модата да се говори и стилът на говорене за жените, които умеят разни неща, но не умеят други. И всъщност да помислим съществуват ли задължителни за „умеене“ неща, пълната съвкупност, от които да превръща представителките на моя пол в съвършени или поне близки до идеала. Да, в тази статия ще се разисква представата за „съвършената“ жена и тази дума ще бъде поставяна в кавички навсякъде в текста, където смисловата натовареност носена от нея е горе-долу следната: кух, унифициран, приравнен, изкуствено създаден стандарт или калъп състоящ се от няколко външни квалификации измерени чрез метричната система(в сантиметри и килограми) в тясни референтни стойности и няколко прилежащи характерови категории и житейски светоглед измерени в честота и средна статистичност.

Темата води началото си някъде от зората на прогимназиалното ми образование, във връзка с една паметна за мен и изключително неудобна ситуация. Приятел от училище, с когото и до ден днешен мерим света с горе-долу един и същ аршин ме погледна най-нагло в очите в голямото междучасие, след часа по химия и ми каза нещо подобно на:“ Излиза, че жените не сте извършили кой знае какъв подвиг в изобретяването на каквото и да е, допринесло за развитието на цивилизацията! Ето например сега, ако те накарам да ми изброиш три велики жени, ще изстреляш веднага името на Мария Кюри, а после ще ме гледаш като елен пред фарове!“

И беше прав още преди да завърши мисълта си, аз си бях поела дъх да кажа нейното име, обаче той ми я забрани и челюстта ми увисна засрамено. Естествено на следващия ден занесох в училище престъпно дълъг списък с имена и постижения, сред които помня, че бяха Ада Байрон, племенница на поетичния лорд, създала алгоритъм считан за основа на първата изчислителна програма и Стефани Кволек, жената, изобретила материята кевлар, която се използва за направата на бронежилетки от 1966 година насам. Браво! Ама на следващия ден, а в прогимназията, както надявам се си спомняте, важи неписаното правило, че минат ли повече от три секунди преди да отговориш, вече не се брои за „затапванка“.

В тоя ранен етап от развитието си аз осъзнах, след упорито ровене в Интернет, че не ни липсват велики жени, ние просто не правим от тях герои на ежедневието си. Не ги изучаваме задълбочено в училище и не ги разглеждаме на равно с мъжките образци за величие. Не правете скептично изражение, така е. Нека заедно размислим по тази тема, ако не ви идва в повече, обещавам, че ще е интересно.

От името на настоящата си, що-годе позавършена личност мога спокойно да изброявам часове наред своите кумири с женски имена. Съществуват жени изумително добри равни на мъжете във всички важни сфери на развитие на човечеството, или поне важни за мен. Ето ти отговорът ми четиринадесет години по-късно, Тошко от 7-ми „в“ клас: литературата-Йоко Огава, Джейн Остин, Колийн Маккълоу; поезия -Силвия Плат, Емили Дикинсън;философията Симон Бовоар, Юлия Кръстева; журналистиката- Ориана Фалачи, Марта Гилхорн; психология- Ана Фройд, Мелани Клайн;  политика- Индира Ганди, Голда Меир (които макар и политически противоречиви фигури в качествата и смелостта си, са си мъж и половина); изкуството, било то сценично -театър -Сара Бернар или кино-Одри Хепбърн, драматургия и режисура-Маргьорит Дюрас, хореография Гуен Вердон, изобразително изкуство Фрида Кало; музика Ела Фицджералд (тук трябва да вметна непременно, че „Барби” имат страхотна серия озаглавена „Вдъхновяващи жени“ и една от куклите е именно Ела.Опитайте се, обаче да познаете, дали са запазили нереалистично перфектните пропорции характерни за куклата, но не и за вдъхновяващите личности, които представя?), Мария Калас, Нина Симон. А да,  не забравя Амелия Ерхарт и Били Джийн Кинг. Както казах часове наред, но тук трябва да спазвам линия на благоприличие и да не ви отегчавам. Сега вече на този етап от развитието си имам поне по един цитат записан в някой от стоте тефтера, от всяка една от тях, заслужаващ внимание. А щях ли да знам за всички тях без да бъда предизвикана? Възможно бе, но така стана сигурно. Не проявих ли интерес в отговор на ироничен коментар? Не се ли превърна решаването на поставената задача в предизвикателство, което тъй като знаех, че е по-силите ми не можех да пренебрегна? Да, не трябва да изключваме снизходителния подход и пренебрежителното отношение от списъка с двигатели на успеха. Тук пак ще трябва да цитирам любимия си полубиографичен филм за ранната Джейн Остин, в който тя умело, но неуверено упражнява таланта си да пише, когато Томас Лефрой й заявява: „Ако искате да практикувате изкуството на художествената литература, да бъдете равна на мъжете писатели, опитът е жизненоважен.“ И да знам, че това е художествена измислица, но е и абсолютна истина, а и в крайна сметка колко по-деликатно би могло да и е намеквано това в действителност. Опитът е безценен за постигането на успех, я която и да е сфера и тук за първи път ясно се оформя проблемът, за който искам да поговорим. Трупането на опит е обвързано с ресурсът време, който за великите мъже от всяка една подобна класация не представлява непреодолим проблем. В рамките на своя живот, за да бъдат счетени за успешни, те би трябвало да се посветят на определена дейност влагайки сърце, устрем и талант в нея и до пълното й усъвършенстване да не се разсейват с маловажни работи. Обективно погледнато времето, с което жените разполагат тече по малко по-различен начин, като че ли е направено от различна материя, често е предварително фракционирано и винаги има крайни срокове, неспазването, на които върви с автоматично прикачване на етикет. Критериите за успешност и „съвършенство“ на всеки етап от живота на една жена варират сериозно. Ето например малките момиченца трябва да са кротки и послушни. Непослушните момичета са несъвършени, пакостничеството е характерно и позволено на момчетата. Веднага обаче може да залепим етикет „мъжкарана“ и да продължим да наблюдаваме, но вече спокойно,защото сме изпълнили дълга си по етикетирането, вечно ожулените колена, нацапани бели рокли и скъсани обувки- с две думи нормите за благоприличие в детска възраст енергично разтурени. Младите дами трябва да бъдат красиви. За това е изобретен всичкият този грим все пак! За да може да се прикрие всеки наличен недостатък. Иначе с лека ръка можем да се съгласим, че тази или онази е „грозничка“, „нелицеприятна“, че има „характерна“ физиономия. Той -гримът, е в услуга на обществото. Да не забравяме перфектният аутфит, друга индустрия за милиони, с която трябва да свикнат от рано госпожиците, просто ако искат животът им да е по-лесен и да не бъдат “безвкусни“, „евтини“, „мърляви“. Младите жени не трябва да са пълни, за да не са „дебелани“ не може да са й прекалено слаби, защото автоматично започват да изглеждат  „болнави“.

До една определена възраст и е много важно това почти библейско по своята същност предписание да се спазва точно, жените трябва да станат майки, ако не го направят са „стари моми“. Това е друг един дълг, който им се полага пожизнено биологичен и социален. След което вече няма значение дали са красиви, защото ролята на красотата им - да привлече баща за евентуалните им деца е изпълнена, а ако все пак решат, че държат на тази глупост, рискуват да бъдат набедени за „повърхностни“ и дори „егоистки“. Как ще избират да отделят време за поддръжка на външния си вид, когато това ги ограбва от възможността да видят как бебето им плаче или спи? На следващия времеви етап е важно жените да отгледат и възпитат децата си добре,  ако не ги възпитат добре са „лоши майки“.

  • Проваляшият се феминист* The bold type
  • Развлекателно художествено четиво за жени**

То be continued…

“The Failing Feminist”*

част 2

И май забравих да спомена периода отреден за трупане на опит? Хм, къде ли да го вмъкна! Нали за всички е ясно, че е невъзможно да натрупаш такъв докато си вързан за домашното огнище, докато отглеждаш деца и старателно се грижиш за възпитанието, здравето и скъсаните им чорапи. Джейн Остин  обаче така й не се омъжва! Да, възможно е дори в предвикторианска Англия. Не се отказва от мечтата си да пише, даже напротив- тя не спира да пише за това, с което има опит и което познава-човешката природа, и то поразително психологически издържано и детайлно. Но не е ли резултат този успех поне от части на фактът, че някой и то не един, някога я е предизвикал? Вероятно, но отговаря ли тя на представата за успешност и съвършенство на епохата си съвсем не. Макар че е брилянтен писател равна по стил и класа на успешните и съвършени Уолт Уитман, Херман Мелвил, Чарлз Дикенс...Съвършеното изпълнение на ролята отредена на жените в модерните времена, така че след изиграването й и поклона да заслужат аплодисменти за изпълнението си продължава, да изисква покриването на все нови и нови критерии.

И ето ви тук една Марта Гелхорн, която решава не просто да придобие опит, а да придобие опит в една почти изцяло мъжка до този момент сфера. Тя е пример  за отличен военен кореспондент и писател от ранга на Хемингуей, с невероятно разбиране на политическите, социални и исторически процеси; пишеща с изумителни дълбочина и чувствителност, каквато мъжете на фронта рядко притежават, по теми, за които бившите съпруги на Хемингуей, отглеждащи децата си на сигурно у дома, избягват да разсъждават. „Не възприемам себе си като бележка под линия в живота на някой друг“ заявява тя, и това си остава единствения й коментар за провалилия се брак с Ърнест. Тя е след най-бележитите военни кореспонденти и обърнете внимание, че не казвам „жени“ военни кореспонденти. Оказва се не особено добра майка за момчето, което осиновява. С него нямат практически никаква сантиментална връзка, той расте далеч от нея и особено самотен, вероятно защото е твърде заета да се занимава с нищожните проблеми, които войните през двадесети век създават. Защо точно Марта от всички жени се е опитала да има всичко,  в смисъл на „дори повече отколкото иска“? Може би, защото тогава натискът на обществото над жените да бъдат първо майки и после всичко останало оставя една въпросителна, един леко горчив вкус в устата на тези, които са всичко останало, но не и това, докато не изпълнят този си екстернално вменен дълг. Иначе си остават несъвършени, и тук се сещам за един цитат от Джейн Фонда, която казва:“All my life I had believed that unless I was perfect I would not be loved“***

Питам се дали Симон дьо Бовоар  би се съгласила на условията поставени от Сартр за  полигамността на взаимоотношенията им, ако не бе лудо влюбена в ума му от една страна и не вярваше, че самото приемане на нестандартният му подход, я издигна в очите му до съвършенството, което повечето жени не биха упражнили доброволно? А щеше ли да бъде тя- Симон дьо Бовоар, ако го нямаше Сартр да я предизвиква, да разтяга логиката и философията на убежденията й, да редува изпреварване и интелектуален триумф, с крах и банкрут на доводите в споровете и писмата им, за да знае тя, че може да победи, но не всякога и само ако дава максималното, на което е способна, ако надхвърля себе си и протяга ума си още по-далеч. Да се упражнява в „съвършенство“ състезавайки се с него. А  защо трябва да е толкова сложно? Нали всичко, което трябва на една жена за да се занимава пълноценно и успешно с това, което обича, според моята любима Джини Улф са петстотин лири годишно и собствена стая.

Струва ми се обаче че до ден днешен това не стига. Принудени да отговаряме на стандарти за успешност, приравнени с тези на мъжете по трудност на осъществяване, но лишени от обективизация на фактическите данни. Различните подточки на критериите за съвършенство и успешност при жените се припокриват, макар понятията да имат известна смислова разлика във всеки друг контекст. Тези подточки имат различна стойност за всяка от нас базирано на възрасттта, възпитанието и образованието, но тая изкуствено вменената представа за “това което трябва да сме“ ни определя до такава степен, че нуждата от външна валидация се превръща в исконна житейска философия и стремеж вместо вътрешното усещане за увереност и достатъчност. Качваме снимки в instagram за да удостоверим колко сме красиви,  мисъл в twitter за да удостоверим колко сме умни, броим с трепет всеки следващ нов последовател, удостоверяващ огромната ни значимост в рамките на живота на околните.

А важно е мисля да уточним и позицията на любимия ми мъж писател по въпроса, или такава каквато на мен ми се струва. Във „Вино от глухарчета“ Бредбъри извайва една забележително еманципирана Хелен Лумис. На времето(а това е важно, защото в момента в който се срещаме с нея, е вече не съвсем валидно, заради житейския й избор) тя е била умна, красива, самоуверена, талантлива, успяла, самостоятелна, забавна, приключенски настроена, одухотворена. Тя е била абсолютното олицетворение на феминизма в една негова версия, която предизвиква усещане за победа у читателя и любопитство у всеки мъж, ала все пак моята сродна душа Бредбъри я кара да изрече следното самопризнание:“ Какво друго й остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до трийсетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала в живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си, си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски етикети, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн Таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях сама. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години.“И над образът й все пак се затваря ореолът на обществено изискуемото съвършенство, защото въпреки, че е направила всички най-невероятни неща с живота си тя все пак съжалява, за дето той не е бил обикновен? Ех, Рей!

Каква е обаче алтернативата на съвършенството? Ами жените могат да бъдат възхвалявани в песни, романи и стихове, дори ако не са „съвършени“, самостоятелни и независими, може би дори малко по-чест е този случай, но тогава се получава нещо, над което онзи ден се замислих. В една от любимите ми песни, Hallelujah, но ще ме извините аз предпочитам версията на Джеф Бъкли пред тази на Ленард Коен, се пее:

„Now I've heard there was a secret chord

That David played, and it pleased the Lord

But you dont really care for music, do you?“***

И така дълбоко влюбеният в лирическата героиня, лирически герой, изтъква недостатъка й-нейната незаинтересуваност към нещо фундаментално важно за него и съответно по принцип, както често се случва на несъвършените женски персонажи и въпреки това продължава да я обича. Тя е вече приземена и несъвършена, а той примирен и героичен въпреки всичко несъвършено, все пак остава нещастно влюбен. Не, че не съм писала някой й друг такъв разказ, но не разбирам истински страданието на героя, като резултат от собственото му снизхождеие...Разрешено от мен този път ви е несъвършенството. Нека всички сме уникално несъвършени, вместо еднакво съвършени, че много скука на едно място се събира иначе.

  • Проваляшият се феминист* The bold type
  • Развлекателно художествено четиво за жени**
  • През целия си живот вярвах,че ако не бъда съвършена няма да бъда обичана.***
  • Чух, че има някакъв таен акорд,

който Давид изсвирил и той харесал на Бог,

но теб всъщност не те е грижа за музиката, нали така?****

 

Прочетена от 960

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси