Следваме знаци, търсим смисъл, разсъждаваме върху съществуването си. Струва ни се неприемливо ролята ни на този свят да се изчерпва с повторението на добре познатата схема - раждане, обучение, продължаване на поколението, професионален път, смърт. Опитваме се да оставим следи – творчество, открития, добри дела… Бунтуваме се срещу вероятността да изчезнем незабелязано, да не липсваме на никого, да бъдем средностатистически. С вярата, енергията и нетърпението, присъщи на младостта, с цяло гърло крещим на света:
"Хей, виж ме, тук съм и съм жив!"
Годините обаче следват своя ход и ни правят по-мъдри и смирени. Някой ден се събуждаме и установяваме, че вече не страдаме от факта, че сме като всички. Напротив, благодарни сме, че навсякъде, където се обърнем, виждаме други като нас - човешки същества със сходни проблеми и въжделения. Отдъхваме си: добрият Господ не ни е захвърлил сами сред огромната Вселена. Изчезнала е нуждата да крещим с пълно гърло, иска ни се само да има на кого да прошепнем:
„Хей, виж ме, тук съм и те обичам!“
Нищо ново под слънцето, а? Вече нямаме съмнения, убедени сме, че животът е клише и следва дълговечна и непроменлива схема. На кого му пука обаче? Някои клишета са красиви.
Прочетена от 738
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата