Гайтани вежди, снага топола

Обичаме да преувеличаваме. Все имаме много работа, децата много ни ядосват, вечерята много ни харесва, много сме влюбени… Колко много всъщност е „много“?

Прагът е различен за всеки. Важи за болката, разочарованията, любовта и всичко останало. Усещането за недостиг или прекомерност е индивидуално и определя колко сме готови да дадем от себе си, за да получим това, към което се стремим. От този психологически праг зависи и кога ще се почувстваме щастливи.

Тези, които са се занимавали с изготвяне на анализи и доклади, знаят, че е несериозно да измерваме каквото и да е, без да сме посочили критерии и индикатори. Как да определим колко сме щастливи и дали сме много влюбени? С какъв аршин да мерим? Силата ми хич не е в точните науки, затова си представям емпиричните опити с абстракции да стават посредством простички методи. Примерно, един голям буркан, който да пълним с бели и черни зърна – като Елин-Пелиновата чорба от греховете на отец Никодим. В нашия случай обаче белите зърна ще са за „имането“, черните зърна за „нямането“. Може накрая да осъзнаем, че дните прекарани в безлюбовие и липса на щастие са малко, а ние определено сме преувеличили няколкото караници и дребните несгоди през годината.

Как да процедираме с „измерването“ на разочарованията, болката и работните задължения ли? Пак така, но да сменим цветовете. Дали няма да се окаже, че похвалите са били повече от мъмренето, приятните изненади са превъзхождали числено неприятните, а дните на непосилен труд са незначителен процент от всички работни дни за въпросния период?

Харесват ми прогнозите за времето, които щедро допускат субективно да усещаме като -7 обективните -5 градуса. Е, аз също великодушно си разрешавам да не изваждам „много“ от речника си и да го толерирам в изказванията на близките и приятелите си, но си запазвам правото да подлагам на съмнение много ли е на практика индивидуалното „много“. Поне докато не получа буркан с доказателства.

Прочетена от 737

Биография
 Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври? Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително. Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“. Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г. Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша! Твоя, Многоликата
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси