Обичаме да преувеличаваме. Все имаме много работа, децата много ни ядосват, вечерята много ни харесва, много сме влюбени… Колко много всъщност е „много“?
Прагът е различен за всеки. Важи за болката, разочарованията, любовта и всичко останало. Усещането за недостиг или прекомерност е индивидуално и определя колко сме готови да дадем от себе си, за да получим това, към което се стремим. От този психологически праг зависи и кога ще се почувстваме щастливи.
Тези, които са се занимавали с изготвяне на анализи и доклади, знаят, че е несериозно да измерваме каквото и да е, без да сме посочили критерии и индикатори. Как да определим колко сме щастливи и дали сме много влюбени? С какъв аршин да мерим? Силата ми хич не е в точните науки, затова си представям емпиричните опити с абстракции да стават посредством простички методи. Примерно, един голям буркан, който да пълним с бели и черни зърна – като Елин-Пелиновата чорба от греховете на отец Никодим. В нашия случай обаче белите зърна ще са за „имането“, черните зърна за „нямането“. Може накрая да осъзнаем, че дните прекарани в безлюбовие и липса на щастие са малко, а ние определено сме преувеличили няколкото караници и дребните несгоди през годината.
Как да процедираме с „измерването“ на разочарованията, болката и работните задължения ли? Пак така, но да сменим цветовете. Дали няма да се окаже, че похвалите са били повече от мъмренето, приятните изненади са превъзхождали числено неприятните, а дните на непосилен труд са незначителен процент от всички работни дни за въпросния период?
Харесват ми прогнозите за времето, които щедро допускат субективно да усещаме като -7 обективните -5 градуса. Е, аз също великодушно си разрешавам да не изваждам „много“ от речника си и да го толерирам в изказванията на близките и приятелите си, но си запазвам правото да подлагам на съмнение много ли е на практика индивидуалното „много“. Поне докато не получа буркан с доказателства.
Прочетена от 737
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата