Полъх за промяна

Избрана българска поезия


Дамян Дамянов - магьосникът на словото

Иван Богданов | 2020-01-18


Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти

до себе си, щом искаш да съм влюбен.

Ех, вярно е, далечното гнети,

но затова пък близкото погубва!

 

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –

далечното е всъщност ореолът.

Една мечта се срива отведнъж

разбулиш ли я, видиш ли я гола.

 

Дори една „Мадона“ от Рембранд

погледната от близичко е грозна.

И целият й гений и талант

е в нейната далечна грациозност.

 

Дори земята, таз околовръст,

която отдалеч е рай вълшебен,

отблизо ти се вижда буца пръст –

пръст, в която ний ще легнем с тебе…

 

Среща

 

С тебе ни събра случайността,

а можеше нима да се разминем?

От пътища кръстосан е света

и всеки път е дълъг със години.

 

Ти щеше да останеш непозната,

аз нямаше да знам, че съществуваш,

аз нямаше да чувствам топлината

на устните, които ме целуваха.

 

Аз нямаше да стискам твойте длани

да пия от очите ти успокоени.

О, това не можеше да стане

виновникът е нашето рождение.

 

С тебе ни събра случайността

един на друг сме били просто нужни

и сме се търсили, събра ни любовта,

защото не можеше да бъдем чужди.

 

***

Аз исках да ти кажа две слова

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но не умея и нима е грях -

кога ли съм се учил на това?

 

Аз исках да ти дам от свойта жар,

за да не мръзнеш в дългия си път,

но ти не взе искра от мойта гръд,

а кой живей без огън и другар?

 

По-нежно и от славей бих ти пял,

щях слънцето за теб да донеса,

но аз не знам на славея гласа

и дълги дни без слънце съм живял!

 

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но думите преглътнах - не можах...

Кога ли съм се учил на това?

 

Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

Не ме оставяй сам с вечерта.

Ни себе си, ни мене не залъгвай,

че ще ни срещне някога света!

 

Светът е свят! И колкото да любим,

и колкото да плачем и скърбим,

като деца в гора ще се изгубим,

щом за ръце с теб не се държим.

 

Ще викам аз и ти ще се обръщаш.

Дали ще те настигне моят глас?

Ще викаш ти — гласът ти ще се връща

и може би не ще го чуя аз.

 

И дните си така ще доживеем

във викове, в зов: „Ела! Ела!“

Ще оглушеем и ще онемеем,

ще ни дели невидима скала.

 

Ще се превърнем в статуи, които

една към друга вечно се зоват,

но вече няма глас, ни пулс в гърдите

и нямат сили да се приближат.

 

Че пътища, които се пресичат,

когато някога се разделят

като ранени змии криволичат,

но никога от тях не става път…

Не си отивай!

Чуваш ли?

Не тръгвай!

 

Писмо до теб

 

Вдигни очи! За мен вдигни очи!

Защо? Не питай! Просто погледни ме!

Помилвай ме и просто помълчи ...

И ако искаш двама да мълчим.

Защо? Не питай! Ти ще разбереш -

загледай се в погледа ми влажен

очите, ако можеш да четеш,

очите, вместо мене ще ти кажат.

В тях блести сега една сълза,

а твоят смях е птичка под небето.

Ръцете ти са клонки на бреза,

а аз живях без сини небеса,

без пролети, без цъфнали надежди.

Очите ти са капчици роса,

в които небесата се оглеждат.

Лицето ти е цялото в светлина,

косите ти горят като житата.

А в моите нощи нямаше луна,

затуй израснах блед сред тъмнината,

затуй протягам смръзнали ръце

и жадно през очите ти надничам.

През тях се вижда твоето сърце

и затуй тъй много те обичам!

 

* * *

Когато си помисля, че и ти

ще си отидеш някой ден от мене

и подир тебе пътните врати

ще се полюшват празни и студени,

и небесата ще се вкаменят,

и птиците от скръб ще остареят,

а аз ще стана празен кръстопът,

по който само ветрове ще веят,

едно небе ще смазва моя гръб,

в гърдите си ще нося тежък камък

и хорските усмивки ще са скръб -

когато си помисля, че те няма.

Когато си помисля... Не, не, не!

Но ти си тук - усещам те във здрача.

Заспивайки на твойте колене

ще се насмея и ще се наплача...

Сърцето ми събрано на юмрук

полека се отпуска в твойте пръсти.

Да, ти си тук! Усещам, че си тук

по утрото, което пак възкръсва.

 

* * *

Изтрих те с двойна гума от сърцето си

като ненужна правописна грешка.

Но скъса се хартията там, гдето ти

оставила бе нещо страшно тежко.

През дупката днес духа само вятърът.

Да, вятърът на зла обида духа.

О колко ли е скъсана душата ти,

изтрила толкоз образи! Тя, куха,

навярно зее накъде дълбоко в теб

(ако изобщо още съществува)!

Обидно е! И грозно и жестоко е

с такива думи с теб да се сбогуваме.

Със теб - мечтата, любовта, утехата,

която сам създадох в свойте нощи.

Но ти бе само на мечтата дрехата.

А със самата нея - нищо общо...

Изтрих те от душата си. Завинаги!

Но само теб - пародия на обич.

Оназ, Мечтата жива, неизстинала,

остава да върви пред мен. До гроба.

 

Приказка

 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи …

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път!

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

 

 

Към себе си


Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез.

 

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

 

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи,

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

 

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си –

единствено така ще го решиш!

 

* * *

...И само нощем, само нощем

кога и Господ спи, свит в здрача,

си позволявам аз разкоша

във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,

от жар, от нежност и от мисли.

Причини - колко щеш. Все черни.

И само плач човек да иска!




Дамян Петров Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. Някои смятат, че е роден на 13 януари, заради печатна грешка, допусната при второто издание на „Тетрадка по всичко“ от 1984 г. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.
През 60-те години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.
За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

2020-01-18 | Прочетена: 1845