Гайтани вежди, снага топола

„Нощ в Лисабон“. История за любов?

Богдана Калъчева

Поредица: "Първата чернова"

Всяка история е история за любов. Или липсата на такава. „Нощ в Лисабон“ не прави изключение. Ремарк ни среща с двама странници в португалската столица, които разполагат само с няколкото часа на нощта, за да изговорят радостите и тревогите на живота си в началото на Втората световна война. Всъщност, разказва само единият, другият просто трябва да слуша. И сякаш за да затвърди убеждението на читателя, че да бъдеш изслушан е един от най-скъпите дарове, разказващият предлага нещо безценно в замяна. Отплатата са два билета за кораба до Америка, който заминава на следващата сутрин. За слушателя – млад мъж, който бяга от нацистка Германия и не разполага с пари – тези два билета могат да се окажат разликата между живота и смъртта.

В спомените, споделени от Йозеф, страхът присъства като антипод на любовта, а любовта като лекарство срещу убийствения страх; времето е неизбежна смърт, споменът е вечен живот. В историите на мъжа страхът за собствения живот често прилича на оскотяване, което прави човека глух и сляп за чуждото страдание. Войната води до главоломен разпад на връзките между хората на всички нива и е представена като най-ясното проявление на липса на любов към ближния. От друга страна, тази нова действителност и правилата, на които се подчинява, все още са чужди на личността и всеки сблъсък с тях неминуемо води до морални терзания. Личното щастие все повече заприличва на престъпление на фона на общото нещастие. Има ли право човекът да бъде щастлив пред лицето на смъртта?

Всеки ще открие своя отговор в книгата. За себе си заключих, че посланието е щедро да раздаваме топлината и подкрепата си и да не позволяваме на страха да стане по-голям от любовта и надеждата ни за щастие. Силите ни не стигат, за да променим целия свят, но можем да дадем своя скромен принос като променим света поне за един – а тази промяна е реална и осезаема.

Не сме вечни, а и щастието е преходно. Както любимите хора, така и моментите на възторг обаче остават запечатани в спомена, разказа, думите.

 

„Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.“

***

„Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни, именно защото е в движение? И не застава ли в покой едва когато вече липсва и няма как да се променя? Не ни ли принадлежи едва тогава?“

***

„Докато го изживяваме, чудото никога не е съвършено, споменът го прави такова, а нали когато е мъртво, щастието вече не може да се промени и да се превърне в разочарование. То си остава съвършено. Ако бих могъл да го възкреся още веднъж — не трябва ли тогава да остане така, както го виждам? Не трябва ли да е тук, докато и аз съм тук?“

***

„Това бе вечната сцена на човечеството — слугите на силата, жертвата и вечният трети, зрителят, който не вдига ръце да защити жертвата й не се опитва да я освободи от страх за собствената си сигурност, а именно заради това собствената му сигурност е винаги застрашена.“

***

„Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно, като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни — ала когато капка по капка, ден след ден се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда.“

***

„Кои сме ние? Кой сте вие, кой съм аз, кои са другите и кои са тези, които вече не съществуват? Кое е вярното — огледалният образ или този, който стои пред огледалото? Живият човек или споменът, лишеният от болка образ? Дали сме се слели ние сега, мъртвата и аз, дали едва сега тя е изцяло моя, в тази печална алхимия, в която ми отговаря само ако аз искам и както аз искам, угаснала и съществуваща само в слабото фосфоресциране тук под черепа ми? Или пък не само съм я загубил, а сега още веднъж я загубвам чрез бавно угасващия спомен, с всяка секунда все повече?“

***

„Лятото е кратко и животът е кратък, ала какво го прави кратък? Това, дето ние знаем, че е кратък. Котките навън знаят ли, че животът е кратък? Знае ли го птицата? Пеперудата? Те го мислят за вечен. Никой не им го е казал! Защо са ни го казали на нас.“

***

„Обичам теб и този миг, и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота си самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам. Благословена да е тази вечер и този час!“

***

„Най-красивият град на света е този, в който сме щастливи.“

***

„Същевременно обаче имах чувството, че тя трябва да се пребори с нещо, което не познава, и че в този момент го прави — водата бе за нея съдба и въпрос, и отговор и тя сама трябваше да устои. Така е с всеки. Малкото, което другият е в състояние да допринесе, е да бъде там, за да даде може би малко топлина.“

*Всички цитати са от „Нощ в Лисабон“, Ерих Мария Ремарк

Прочетена от 932

Биография
 Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври? Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително. Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“. Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г. Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша! Твоя, Многоликата
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси