За писането


Контекстът в стиха

Христо Стефанов | 2009-09-05


Тази толкова често срещана дума - контекст - е позната всекиму. И всеки знае в колко много значения се употребява тя. Затова може би трябва да започнем с пояснение - какво означава поетически контекст?
Или, още по-добре: какво въобще значи контекст?
Нека си послужим с пример из разговорната реч: "работа". Какво означава тази позната и не винаги любима дума? На пръв поглед - ясно какво. Но ако сравним изразите: "Имам много работа", "Отивам на работа", "Това е моя лична работа", ще видим, че значенито на познатата дума във всеки от тях е различно. Думата, разбира се, не се е променила. Променило се е обаче словесното обкръжение, което я заобикаля. И това й предава ново - и различно във всеки различен случай - значение, което има и нещо общо с изходното, най-общо значение, но има и съществени отлики.
Именно онова словесно обкръжение, което е необходимо, за да разберем конкретното значение на думата (или словосъчетанието) в даден случай, се нарича контекст. Не без значение е и това, че ролята на контекст понякога може да играе и самата ситуация. Например, ако пресичаме разсеяно улицата и някой ни извика "Кола!", това за нас ще има стойността на дълго изречение: "Внимавай, приближава автомобил, който може да те блъсне!".
Всичко това е дотолкова известно от практиката, че едва ли има смисъл да се обяснява. Но каква е връзката му с поезията? Преди всичко, в лирическата творба ролята на контекста за правилното разбиране на отделната дума и израз нараства много повече, отколкото в разговорната реч. И второ, което е по-съществено - поезията сама раздава свои "контексти", които са понякога доста различни от тези в ежедневното словесно общуване. Именно контексти - не един контекст, а различни словесни-понятийни обкръжения, в които думите разкриват нови и неочаквани свои смислови нюанси и емоционални обертонове.
Нека например прочетем първата строфа от едно известно стихотворение на Яворов - "Видения":

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветян здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.


Кой не знае какво значи "небе"? Но нека се опитаме да разберем какъв е смисълът на тази дума в конкретната поетическа творба. Още в първия стих тя е синонимно пояснена - "куршумена (тоест оловносива) безкрайност". И още това пояснение й придава своебразна смислово-емоционална окраска, която думата има само в това стихотворение: на нещо заплашително, тягостно, притискащо (тези асоциации идват от "куршумена", тоест оловносива), и то нещо много неуютно - "безкрайност". При това лирическият герой гледа не само небето, а неговото отражение - отражение "през ледена кора в куршумени води". И това засилва асоциациите за нещо страшно, студено, отблъскващо. Един от следващите стихове - "...ни ден, ни нощ - безцветен здрач - мъгла." - вече направо отрича прякото значение на думата, визуалния характер на образа: в мъгла едва ли може да се види небето. Така в цялостния контекст на творбата небето се превръща в нещо твърде различно от обикновеното си преносно значение в разговорната реч, където по правило то се свързва с представата за широта, простор, свобода.
Понякога в две различни творби на един поет една и съща дума може да присъства с коренно противоположни значения. Ето например първата и последната строфи от Яворовото стихотворение "Сън":

Сънувах те и тази нощ, о мила,
сънувах те - бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
...
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз - и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен...


А ето няколко стиха от поемата "Нощ":

Макар и слаба, пак десница
ще може - ето... А това
вериги! Кой ли и защо,
кога ли ме е оковал?
Повия ли се, тъй боли,
тъй стяга........
............ Ах, на зло видял се
злокобен и вседашен сън!


И последната строфа от четвъртата твобра из цикъла "Хайдушки песни":

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...


Три стихотворения, три различни значения: в единия случай сънят е мечта и копнеж по любимата, във втория - кошмар, който изразява безсилието на чистия патриотичен порив в условията на буржоазната действителност, а третия - това е направо "сън прокоба", както го е "обяснил" сам творецът.
Разбира се, не винаги контекстът на дадена творба е достатъчен, за да си обясним една или друга дума. Понякога отделните направления в поезията - класицизъм, романтизъм, символизъм и прочее - създават свой особен поетичен език, който ги различава не само от разговорната реч, но и от другите етапи в развитието на поезията. И тогава редица ключови думи и понятия придобиват в творчеството на представителите на тези направления такъв смисъл, какъвто нямат в създаденото от други поети.
Ако си припомним, например, втората строфа на известното Дебеляново стихотворение "Аз искам да те помня все така":

В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален,
в часа, когато Тя ще победи!

...

ще видим, че тук ни очаква една малка загадка. Коя е "Тя": изрично подчертаната от поета, който е изписал местоимението с главна буква? Трябва да познаваме поетичния речния на символизма, за да разберем, че това е Смъртта.
Наистина, в българската поезия липсата на оформени поетически направления, която се обяснява с ускореното й развитие, не дава възможност те да изградят завършен, специфичен само за тях, поетически речник. Единственото изключение е именно символизма - и не случайно творбите на поетите-символисти са в известна степен трудни за читателя.
Както виждаме поетическият контекст е понятие, по-широко от езиковедския смисъл на термина. А отдалечените контексти, в които можем да разглеждаме дадена творба, се включват един в друг. Преди всичко, съществува контекстът на отделното произведение, извън който не можем да разберем истинското значение на съставящите го речеви единици. (Тук терминът има обичайното лингвистично съдържание - "непосредствено словесно обкръжение".). Но нерядко се налага да се обърнем към по-обхватен контекст - контекстът на даден цикъл или на цялото творчество на автора. (Очевидно, в такъв случай контекстът вече има по-друг смисъл.) Следващото стъпало в йерархията на контекста е контекстът на дадено поетическо направление - романтизъм, символизъм и прочее.
Но с това стълбицата на контекстите не свършва. Самата национална поезия в по-дългото си или по-кратко развитие създава по-широк контекст, извън който не може да се разглеждат новопоявяващите се произведения. Тук от значение е преди всичко традицията, както и най-високите постижения на националния художествен гений, с който неминуемо се съотнасят по-късните произведения. Естествено, този контекст влияе не само и не толкова върху смисъла на отделните думи и изрази, а обхваща преди всичко определен кръг от теми, мотиви и образи. Ала не са редки случаите, когато дори отделен образ не може да бъде разбран без контекста на съответната поезия. Например в едно стихотворение Александър Геров разказва за болката на политзатворниците във фашисткия затвор, когато екзекутират техен другар. И в кулминационния момент на творбата стои стиха: "А ние си нямашме люта ракия/ тежко, тежко да се напием..." Ако възприемем тези думи буквално, желанието е най-малкото неуместно. Но в контекста на българската поезия те се свързват, от една страна с Ботевото "Тежко, тежко! Вино дайте!", и от друга страна - с образния реквизит на народната хайдушка песен, където "лютата ракия" е неизменен атрибут. Така косвено, но с голяма сила е внушена родствената връзка между борците против фашизма и народните герои от по-ранните етапи на революционното движение. Освен това лаконично и без никаква описателност е предадено психологическото състояние на лирическите герои - не случайно първата асоциация е с ботевите думи "Тежко, тежко!". Ето колко много и привидно неочаквани значения придава на познатите думи този своеобразен контекст - контекстът на нашата поезия с устойчивите й традиции.
А има и много творби, които не могат да бъдат разбрани напълно без още по-широк контекст - контекст, който условно бихме могли да наречем "цялостен културен фонд на човечеството". За нас към този културен фонд принадлежи преди всичко европейската традиция, в чиято основа лежи митологията и изкуството на класическата древност - Елада и Рим. Например в едно от най-известните си стихотворения Пушкин твърди:

Пока не требует поэта
к священной жертве Аполон,
меж всех людей ничтожней он.


За човека, който познава гръцката митология и не знае, че според нея творчеството на поетите е свещена жертва пред Аполон - богът на хармонията и красотата - смисълът на тези думи би останал неясен. Защото много от древните митове са се превърнали в своего рода символи за всеки културен човек - така както техните герои символизират определени човешки качества. В поезията на класицизма, който пръв възкресява за нов живот постиженията на античността, тези митологични образи са особено чест гост - дотолкова, че за всеки, който не познава добре древното изкуство, тя е трудно разбираема. В българската поезия няма оформено класицистично направление, но и нашите поети с охота използват разпространените митологически образи - достатъчно е да споменем например, стихотворението "Северният Прометей" на Христо Смирненски.
Както виждаме, правилното разбиране на поетическата творба започва от правилното разбиране на всяка отделна дума в нея. Но именно затова е необходимо да се съобразяваме, както с контекста на цялостната творба, така и с много неща, лежащи извън нея - от националните художествени традиции до световното класическо наследство. И именно в това се проявява старата максима, че поезията дава на всеки читател толкова, колкото той е способен да разбере, тоест - колкото по-подготвен е да я възприеме.


2009-09-05 | Прочетена: 1949