Бях чувала, да, само бях чувала за село Лозен, Хасковско и за единственото място по нашите земи, което помни и пази един отдавна позабравен от хората обичай... Ирминден. Обредите са възникнали още в дълбоки времена, когато хората опитвали чрез ритуали да успокоят природните явления, да спасят реколтата си, добитъка си, да си обяснят необяснимото.... Вярванията покорявали бита на обикновените хора и определяли до някъде начина им на живот, особено силно се усещало това в малките населени места. Обредите са начин да разберем мисленето и вярванията на нашите прадеди, а всичко се корени и в историята и религията на съответния народ. При нашите обичаи се наблюдава непрекъсната борба за надмощие и победа на доброто на злото, обреди за плодородие, за укротяване на природата, за сватба, за погребение, за кръщене и т.н.
Нямам баби, нито дядовци по този край, които да са израснали с обреда, посветен на пророка Йеремея. Той пророкувал, че на Земята ще се роди Божият син. Бил покровител и на влечугите (змии, гущери и други твари). Неотдавна попаднах на една стара и вече поизбледняла снимка на моята баба от един топъл майски ден, сред усмихнати и красиво пременени жени. Попитах я от къде е снимката, защо е в народна носия и какви бяха онези глинени съдове отрупани на земята около тях. Тогава започна нейният разказ за едни народен обред, който е запазен днес само в село Лозен....
Ирминден, или още Йеремея, е християнски празник, който се празнува на 1 май и е посветен на прогонването на змии и други влечуги далеч от домовете на хората. Именно страхът от тези твари породил и старото поверие, че който не почита деня на Йеремея ще бъде смъртоносно ухапан от змия. В този ден не се работило именно поради това вярване. Изпълняват се обреди, целящи тяхното прокуждане, тъй като в народните поверия и вярвания змиите излизат от дупките си и са заплаха за хората. В народната митология змията символизира подземния свят и злите сили и се смятало, че именно на този ден излиза злото в тялото на змия. Местните хора, от страх от смъртоносно ухапване, прибягвали към различни обреди и заклинания в нощта преди Ирминден. Баба ми разказа, че в нейната младост присъствала на един от обредите за прогонването на лошите сили. Разказа ми също, че в нощта преди празника жена излизала с ръжен и машата от огнището и вдигала шум, за да пропъди змиите, а докато го правила произнасяла заклинание. Не успя да си спомни точните думи, но били изричани на висок глас и силно заплашително.
За да се спасят от влечугите изпълнявали и друг обред – палене и прескачане на огньове. Вярвали, че огънят заедно със заклинанията ще ги предпази от змийските набези.
Баба ми разказа и за друг обичай, който също се изпълнявал, за да защити местното население от влечугите – газене подници, а в село Лозен се наричали поници. Ето какви били тези съдове по земята! Ирминден за лозенци бил типично трудов празник, на който единственият предмет на труда били глинените съдове. Малко са подниците, които са останали и до днес. Тези глинени съдове били с метални капаци (връшници), а в по-стари и незапомнени време и с глинени, които се използвали за печене на хляб чрез зариване с жар директно в огнището. Подницата и връшникът били неизменна част от къщата на лозенци. Ритуалът се изпълнявал само от жени (и възрастни и моми). Още много рано сутринта те излизали да копаят пръст от три места (Хумата, от Бялата пръст и от Червената пръст) за по-голяма здравина на съдовете и през цялото време мълчали, били закичени по главите с трева, така наречената лепка, а след като съберат пръстта, започвали да носят „мълчана” вода от кладенец. „Женските билки”, които лозенки събирали заедно с пръстта предпазвали от болести през годината, а закичвайки ги на кръста си, те се предпазвали от „женски болести” и целели „да ни минава лесно месецът”. Кипвали водата на огнището, след което я смесвали със събраната пръст и прибавяли слама. За да омекне глината я покривали с черга. Процесът на омекване се наричал всъщност „кабарясане” и накрая всички жени започвали да я газят докато пеели весели песни, посветени на празника. Така те изразявали своята радост от празника. Целта на обреда била да се предпазят от ухапване от змии през пролетта. Готовата глина се оформяла на топки, като от по-големите се изработвали подниците. Ритуалът се изпълнявал в двора на някоя от жените или момите. Моята баба също е газила глина, защото била в детеродна възраст! Точно заради това условие за възрастта на жените, участващи в ритуала, на подницата й се придавала символика за плодородие или плодовитост. Тя се придавала чрез досега на глината с босите женски крака. Сред жените имало баш-майсторка (най-възрастната), която напътствала всички останали, докато те оформяли и лепели глината в красиви съдове. Когато подницата придобила форма се украсявала с кръст и зиг-заг (символизирайки змията, която също е символ и на плодородието) по дъното. Съдовете се поставяли под слама, за да съхнат в продължение на 20 дни. Пеели са се много песни, чиито текстове са се изгубили и избледнели от спомените на старите хора. Но моята баба ми сподели, че някои от текстовете съдържали срамни думи и действия от страна на момите. До колко това наистина било така.... няма как да разберем!
Интересен и закачлив момент от целия ритуал бил, когато всеки един от ергените, които обикаляли по време на обичая, чупел подницата на момичето, което си бил харесал. Във всяка къща изработените подници трябвало да бъдат тек – число, за да не бъдат стопаните само двама, ами да се сдобият с наследници. Това бил призивът за плодородие. Чрез целия ритуал се вярвало, че в подницата се вкарва магическа сила, заради контакта й с огъня.
Самото й предназначение, да изпича хляб, който се смята за свещен, говори само по себе си. В подниците се пекли както хляб, баница, зелник за всекидневието, така и хляб за големи празници, т. нар. обреден хляб. Заради това и счупената подница не се изхвърляла, а се стривала или съхранявала в дома. В народната митология битува вярването, че ламята или халата е същество от подземното царство, а тези които се борили срещу нея били змейовете като първи съюзници на Св. Илия. Поради тази причина подницата винаги трябвало да бъде на закрито, за да не я стигне халата и да я превърне в оръжие срещу змея, защитника.
Един ритуал, един път в годината, а крие толкова символика.... От една страна самото газене на глината пазело от змии, от друга страна ритуалното изработване на подници за хляб символизирало свещеността на хляба за българската трапеза. Точно заради това в края на деня жените хапвали зелник и пресен хляб. Самата подница символизирала женското, тъй като се правели само от жени, а в този ден из Лозен нямало да чуеш поздрав като „Добър ден!” или „Добър вечер!”, наместо това лозенци се поздравявали с думи като „Да са ти здрави подниците”, или „Здрави ви подници”. Баба ми не знаела това в началото и й е направило силно впечатление. С тези пожелания между мъже и жени, между жени и жени лозенци си отпращали благословии. За да внесат топлината и огъня в домовете си, в този ден задължително е трябвало всяка жена да изработи кандило. Огнището във всеки български дом било свещено, то се правело от жената, защото то било централна фигура в уредбата на един дом. В целия процес се събират в едно трите съставни части на света според древните вярвания – огънят, водата и земята (пръстта). В края на деня целият обред се затварял с изпирането в реката на чергите, с измиването в реката. Отново идвал редът на водата, да пречисти жените от калта, преди да се приберат по домовете си.
Прочетена от 504
Казвам се Ваня и рисувам светове. Малка част от тези светове поместих през 2021 година в моята първа творческа рожба – стихосбирката „Рисувам мечти”. И наистина рисувам, макар без четка, точно като сезоните.От малка обичам книгите. Обичам да се потапям в историите и да извървявам пътя на героите в тях. Съпреживявам ги и обогатявам въображението си. Първите ми стъпки в прозата ме отведоха и до наградата Първо място за разказ на Национален литературен конкурс "Яна Язова", 2022 г.Силното ми любознание и страстта ми към пътешествията ми открехнаха вратата на катедрата по „Културен туризъм”, където се зароди жаждата ми към нови светове и обогати знанията ми за нашето минало и култура. Във всяко кътче, което преоткривах, виждах по някоя неразказана история. Пред очите ми оживяваха моите бъдещи герои със своите качества и слабости. Така в мен се появи нуждата да разказвам човешки истории, да проследявам съдби - тяхното начало и край, потопени в контекста на нашето историческо минало. Разкривам дълбоко скътаното в душите и чертая с думи пътя на обикновения човек – с неговите болки, радости, трепети и грижи. Нашето далечно минало – битът, препитанието, традиционните български занаяти и възрожденският дух на нашия народ, са в основата на повечето ми разкази. Спокойната пасторална атмосфера на китни балкански градове като Елена, Трявна, Троян, Габрово, Ловеч, както и величието на Родопите и Странджа и сгушените в полите им малки селца, пораждат магията и будят въображението ми. Това са част от местата по нашите земи, които ме вдъхновяват, за да продължавам да разказвам.За първи път прекрачих прага на автентична възрожденска къща преди повече от 10 години, когато съпругът ми ме заведе в прегръдките на Еленския Балкан и стария дом на прадядо му. И жаждата ми за открития се усили. Търсех истории във всяко кьоше, във всяко кътче.Не след дълго, необходимостта ми да изграждам различни образи и възраждам забравени занаяти и традиции върху белите листа, ме потопи в дебрите на прозата. Пътешествията се превърнаха в извор на идеи, знанието в неизчерпаем поток от разкази.Любови, страсти, отдаване и разлъка, потопени в атмосферата на възрожденския и предвъзрожденски български бит... Магия и загадки, мистика и легенди се преплитат, за да изградят запомнящи се образи и разказват техните истории.Историческият контекст на великите събития от периода XVIII-XIX век разкрива и малките човешки истории. Домашният уют на обикновеното българско семейство, отношения между хората, чудните занаятчийски изделия и борбата за по-добър живот в смутни времена намират място в редовете на моите разкази. Мечтая да се превърна за моите читатели в тяхната машина на времето, с която да се връщат назад в нашето славно минало и да съпреживяват моите малки човешки истории, където преплитането на реални личности с измислени герои и легенди предлага на читателя вълнуващи изживявания. Така се роди и първият ми сборник с разкази „Везби в сърцето” – една истинска възрожденска огърлица от 24 маниста, всяко от всяко различно и със свой собствен блясък. Даровитите ръце на нашите майстори –занаятчии и прекрасните им творения описват един далечен и малко позабравен свят. Магията на всеки занаят завладява и връща като с машина на времето в китните възрожденски градчета и създава у читателя представа, че е там.На фона на историческата атмосфера читателите могат да се потопят в любовните трепети на героите. Любовта, такава каквато е била изживявана в онези времена – вълнуваща, нежна, възможна и невъзможна, споделена и несподелена, дори и тайна и дълбоко съкровенаНа 19.04.2023 г. в Ритуална зала на Културен дом „Красно село” в град София се проведе премиерата на сборника. Събитието привлече голям брой гости и книгата беше представена пред пълна зала.От края на 2022 г. имам честта и удоволствието да бъда лице на Фондация „Буквите” и ководеща на организираните от издателството премиери. Щастлива съм, че съм част от семейството на „Буквите” и вървим успешно заедно към публикуване на съвременна българска литература и откриване на талантливи млади автори.Пиша, за да разказвам. Разказвам, за да се помни!