С кого ли не са ме оприличавали, при това не за да ме ласкаят, а просто защото така им се сторило. На всеки се случва. Но няма да си кривя душата - откриването на прилика, особено с някои особи, ме е ласкало. После, без да се поглеждам в огледалото, се сещам, естествено, какво се вижда в него. Сещам се за оприличаването ми и топлата тръпка, преминала през мен при чутото. И хубаво се посмивам.
Още помня някои от тях:
"Хей, Пърпъл, ти имитираш Ричи, нали?" - обръщението беше от доста подпийнал, малко по-възрастен от мен тип, аз не бях навършил двадесет и една. Досетил се е по вида ми по каква музика си падам, макар че ако беше по-точен, щеше да се обърне с по-употребяваното "Хей, метъл".
Никаква прилика нямам с Ричи Блекмор, изглежда дългата коса и черните дрехи му се сториха достатъчни. Но явно са ме впечатлили думите на прекалилия с бирата и морското слънце веселяк, че да ги помня и до сега.
С наскоро споминалия се Крал на попа са ме сравнявали по-често. Не съм го имитирал, моите уважения към този гениален артист, но никога не съм му бил фен - просто си падам по друг стил музика. Все пак изнамирането на подобна прилика предизвиква тръпка - онази, която вече споменах. Без изобщо и да си помисля, че приликата може и да не е само ласкателна. Тъмната кожа, къдравата коса, но преди всичко слабото ми телосложение, може да е пробудило асоциацията.
Бившата ми половинка пък откриваше прилика между мен и Лоренцо Ламас. Е, това, ако не е истинско доказателство, че любовта е сляпа... Суетата обаче има избирателна памет и забравя поговорки, които не са й угодни, както и аз тогава.
Сравнявали са ме и с друг покоен крал на музиката. С него вече знам защо - заради зъбите и неправилната захапка. Става въпрос за Фреди Меркюри.
Ако наредя една до друга всичките тези звезди, по пътя на логиката - щом на всички приличам, би трябвало и те да си приличат. Ако не се бях смял досега на сравненията и най-вече, ако не съм се връзвал, защото ми се е искало да се вържа, хубаво бих се посмял и сега.
Но историята ще получи завършеност, а и ще бъде по-комично абсурдна, ако разкажа какво ми се случи неотдавна.
Общо взето не крия физиономията си. Даже се стремя да я откривам. Интернет за мен е средство да покажа, не да замажа.
Приличащ или не на звезда, хубав или не - това съм аз, такъв, какъвто се показвам. Никога не крия и името си зад никнейма, а никнеймът ми е детски прякор, с който съм по-познат, отколкото с името си в реала в родния си град. Този прякор само насочва към мен, той не крие кой съм.
Колкото и да съм прозрачен обаче, не мога да избегна някои въображаеми мои проекции.
Какво имам предвид? Случайно стана. В компания се срещам с жена, която, както се оказва - ме четяла. Не е нито блогърска, нито форумска, нито литературна среща. Поводът е съвсем друг, а скоро тези, които ме познават в компанията, заради мен обръщат разговора на тема интернет. И след малко за учудване на дамата аз се оказвам Стефан Кръстев.
Гледа ме с нескрита вражда и зле я тълкувам. Какво се оказва? Помислила, че цялата група с участие на Господин Непознат, който се представя за Стефан Кръстев, я взема на майтап.
Като разбира, че е сериозно, спонтанно изрича:
- Ама ти никак не приличаш на Стефан Кръстев!
Казва ги с упрек. А аз се чудя на кого трябва да приличам.
Оказва се, че е по-лесно да те оприличат на суперзвезда в някои случаи, отколкото на самия теб в други.
Смешно, но и за замисляне. Изводът ми е следният: най-трудно е да приличаш на себе си, какъвто си в представите.
И това може да се отнесе и до стил и творчество. Могат да открият в теб прилики с големи имена - Достоевски, Буковски, О Хенри, Оскар Уайлд, Ремарк. И това няма как да не те поласкае. А приликата ти със самия теб да убегне.
Всъщност, както във визията, така и в литературната стилистика - мисля, че тази прилика е най-стойностна.
Защото почти винаги сравнението с гениите в литературата е смехотворно горе-долу колкото оприличаването на един млад средностатистически мъж с гореизброените шоу звезди. Но да приличаш на себе си си остава най-трудното предизвикателство.
Прочетена от 399