Гайтани вежди, снага топола

Доста се колебах дали да разкажа историята с реалните й герои или да ги заменя с художествени образи. Като се замисля, това и без друго са по-скоро художествени образи, отколкото реално съществуващи вече лица. Съдя по себе си - аз ще съм единият и ще разкажа един свой спомен. Прилича ми на спомен на друг човек, достигам до него през размазания филтър на подложената ми на тежки изпитания тогава сетивност.

Като светски човек имам причини да мълча за него или най-малко да не говоря публично. Но много хора имат в миналото си нещо, което може и да е за срам, а може би най-срамно е да се срамуваме от него. Защото така превръщаме миналото в чудовище, от което постоянно се крием, а често в него остава част от нас завинаги.

 

Лекувал съм се в психиатрия. Беше за алкохолизъм. За нищо друго. Но преминах през всички възможни тестове при най-квалифицираните специалисти, за да съм напълно уверен в психическото си здраве. И освен порочна слабост към алкохола, други проблеми нямах, нямам и сега. Отървах се и от алкохолизма. И са ми смешни и жалки десетките анонимни или полуанонимни еснафи из интернет, които - без да крият, че са далеч от материята, бързат да ме посъветват да се погрижа за здравето си. Разбира се, съвсем добронамерено. Защото споделям различни ценности и  ли пиша това което не искат да прочетат, знам ли. Или направо си кряскат, че съм имал болно въображение, тоест - проява на някакво въображение, което за ограниченото им съществуване си е болест.

 

Но да оставим личните обиди. Ницше в "Човешко, твърде човешко" споменава, че на писането - и особено талантливото, трябва да се гледа като на престъпление. Не че съм съгласен, но ако приема мисълта му за правилна, чувствам част от нещата, които ми се случват, като сбъднатите пожелания на този мой духовен учител. Така вместо зле, ми става добре, а личната обида играе ролята на нов хардуоер, включен в компютъра ми за създаване. Още една скъпа екстра, която съм си заслужил от живота.

 

Иска ми се да разкажа обаче историята за тези, които влагат презрение в думите "психическо заболяване". Конкретната история е една от многото, които можеха и щяха да ми бъдат полезни.

Седмици наред бях затворен в "остро отделение". Отключват ни за закуска, обяд и вечеря, не ни пускат навън. В отделението имаше десетина стаи. Става дума за пловдивския психодиспансер, който е насочващ - в него влизат хора с различни заболявания и оттам ги препращат в специализираните за състоянието им клиники или ги оставят на лечение в тази.

 

Не разбрах от какво точно беше болен този човек - смазан от живота, съдейки по външният му вид - мъж на над шестдесет. Видя, че имам тетрадки и ми поиска листове на първия ден. На вторият ден аз вече нямах химикал, свърши. Не познавах никой от пуснатите на свободен режим, че да се доверя да дам пари и да ми купят химикал. Онзи мъж - мислех си, след като ми беше поискал лист, значи има и химикал. Колкото и да не ми се искаше да общувам с когото и да е било, най-малко с този алегоричен образ на земното страдание, помолих го да ми услужи с химикал. Нямал , имал моливче. Имал и острилка.

Какво направи? Счупи моливчето на две. Едната част за него, другата за мен. Затворен по цял ден, нямах какво да правя и пишех като... луд. След четири дни моливчето не можеше да се държи. Пак отивам при него, искам му неговата половинка, за малко. Как намери сили - счупи и нея на две. Ден - и пак нямах молив. А вече изгарях да пиша. Отидох за трети път. И понеже не можеше да я счупи, даде ми неговата част. Казах му, че ще я върна, а той:

- Пазех молива за теб. И от самия теб. Като знаеш, че имаш по-малко молив, си по-пестелив. И си написал само тези неща, които си заслужават.

 

Отказвам се да тълкувам. Това е поведение на човек, когото, вие, господа, презирате.

Прочетена от 440

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси