За кого бие камбаната? За какво всъщност правим редовните си срещи с белия лист?
За кого пишем?
Да оставим на страна стандартните отговори - за тази/този който ми разби сърцето, в отговор на стихото на... Това, в повечето случаи, не е творчество, а опит за комуникация.
Говорим за чистото творчество, това в което авторът не е литературния герой. Този спор има две страни. Ще представя поотделно и двете. Аз лично за себе си нямам конкретен отговор. Както се казва - Истината е някъде там!
Теза едно - Творчеството като съпреживяване.
Към публиката се ориентира онова, което по начало зависи от нея. Творчеството обаче не зависи. Просто защото то не изразява отношението на автора към публиката, а отношението му към самия себе си.
Творчеството е една много особена форма на комуникация. Не е комуникация между автора и публиката. Само че не е като да влезеш в skype, или да лафиш на биричка с приятели. Това е нещо като вътрешен диалог на автора - без значение e в каква форма ще се изрази той. Музика, живопис, литература, все едно - това е комуникацията на твореца със самия себе си: въпросите, които го вълнуват и отговорите, които той предлага; проблемите, които вижда и решенията им от негова гледна точка. Някъде виждате ли пряка реч за публиката? Ами... няма. Дали има публика или не - все едно.
Публиката няма роля в творчеството. Обратно - то би могло да има някаква роля в живота на всеки един човек от нея. Поотделно и индивидуално. Всеки човек, бил той читател, зрител или слушател, също би могъл да комуникира със себе си чрез произведението на изкуството, на което е станал публика. Да помисли върху същите проблеми, да добави нови да се съгласи или да отхвърли решенията на автора, да предложи свои... Защото четенето е тайнство - също като рисуването, писането или композирането. Но и да не се получи - голяма работа! На автора по принцип му е все едно - неговата комуникация се е получила, за какво му е чуждата?
Теза две - Творчеството като работа.
Авторът има основна цел при писането си да заинтересува/хареса на публиката. В повечето случаи това се определя като комерсиално писане, но не е задължително. Основното желание на автора е неговите идеи да стигнат до по-широк кръг читатели, независимо дали това има пряк финансов еквивалент. Авторът пише така, както би се харесало на широката публика, дори и това да не се харесва на него самия. Героите му говорят и действат така, както се очаква от тях, действието се развива според очакванията на читателите.
Този вид творчество изисква сериозна подготовка - изследване на желанията и нагласите на читателите, обратна връзка с тях, за да се види дали им харесва и всички тези важни неща, които в крайна сметка ще доведат до това всеки един от читателите да си каже - а, то това сякаш за мен е писано.
Къде е в този текст писателя? Няма го, той не е важен за възприемането на текста. Даже напротив, ако авторът често се намесва като глас зад кадър и пряко представя идеите си на читателя, това откровено дразни. Често авторът няма пряка задача да внуши някакви идеи на публиката, но той винаги има основната задача да я ЗАБАВЛЯВА. Това не значи да я разсмее - мелодраматичните и хорър историите също имат много почитатели .
Важното е за автора да се е получила комуникацията с публиката. Дори и той да не е получил вътрешно удовлетворение от създаването на този текст - на кого му пука?
Това са две крайни тези. Рядко ги виждаме в чист вид. Истината винаги е някъде по средата.
За какво пишете всъщност вие? Някога замисляли ли сте се?
П.С. В колонката са използвани цитати от един подобен спор в друг форум.
Прочетена от 351
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.