Васил Ю. Даскалов и една "Мария на сутринта"

Иван Богданов

Какво е за теб да напишеш роман? 

То е като да построиш къща. Авторът трябва да разбира от всичко: кофраж, тухли, покрив, тръби, кабели. Да навърже много и разнородни компоненти. Стил без клишета и тавтологии, елегантност на текста, балансиран сюжет, тропи, развитие на идеите и персонажите. След като изгради къщата, той се стреми хората да разберат за нея. 

 

С какво е важна дилогията ти за Ловеч? 

В романа аз адаптирах важни свидетелства: мемоари, интервюта, показания, исторически документи. Художествената форма се явява още един източник на познание. В морален смисъл, този проект е обществен дълг. Памет.

 

Кое в романа остава по-важно за теб, историческата достоверност или човешкото в прозата? 

Човекът. Неговата мъка и борба. Въздействието на майчиния образ като надежда и безсилие. 

 

Какво те вълнува най-силно в твоите сюжети? 

Проявата на грижа, състраданието. Онези силни моменти, когато прочувстваме отново, събуждаме се от рутината и се сещаме, че сме човеци.

 

Споделяш, че сборникът „Рисунки“ затваря един важен творчески период за теб от 2017-та година досега. Кои са обединяващите мотиви в разказите ти? 

Уважението към възрастните хора - на пръв поглед този мотив докосва най-силно. Оттам това уважение се пренася и в обичта към майката. А тя е обаятелна, с нейните трудности, болки и преди всичко с безрезервното чувство за грижа. Най-дълбоко присъстващ е мотивът за грижата към детето. Дали се касае за трудните избори и борбата с коварна болест в  „Ти живееш в някой друг“  и „Болното дете“, или за отсъстваща родителска любов в „Нужда от баща“, „Иван нежелан“ и „Пианистът“ и всъщност се стигне до важния въпрос са интеграцията на хората в неравностойно положение като компромис и победа над собствените ни слабости. Такъв е разказът „Първата коледа“ - той развива идеята за отглеждането на „пианиста“, но по различен начин. 

 

Не е ли твърде лесно това твое решение да опитомим крадеца? 

Да, абсурдно на пръв поглед, но и безкрайно необходимо. За да изгасим престъпната искра ние се нуждаем от повече грижа и милосърдие. Но да разкажем за какво иде реч. Един млад ром, израснал в дом, влиза да краде. Самотната жена го хваща в дома си. И вместо да го изгони или предаде, тя му предлага да сподели Коледа с нея. Наивно, филантропично, в живота ни не става така, но нима не можем да борим злото с добро? Нали всичко е въпрос на грижа. Тъкмо затова пианистът Венсан е развил талант вместо порок, защото е получил една по-добра семейна и обществена грижа. 

 

Какви са предимствата на късите ти разкази? 

Може да ги четеш неангажиращо, разказ по разказ, героите и доброто им те умиляват. Аз също си поплаках, въпреки че съм ги писал. 

 

Има ли нещо в писането, за което съжаляваш?  

Знаете ли, леля ми ми каза веднъж „Ти по-добре да беше написал една книга за живота ми.“ Навремето, когато демокрацията „избухна“ много хора останаха без работа и едно от по-дръзките препитания бе да пътуваш всяка седмица до Истанбул и да въртиш дребна търговия. Разбира се не всеки ставаше за това приключение, но леля ми се реши и дълги години пътува. Тя добре анализираше хората, прямо и с нужния епитет. Тя можеше да разкаже много цветно и в дълбочина. Аз работех по темата за Ловеч и не успях да ѝ отделя време, да я разпитам повече, да разбера всички тънкости. Това не успях да направя и съжалявам, защото няма как да я върна.

 

Този бъдещ роман, да го наречем, за прехода, продължава ли досегашния ти опит? 

Така мисля. Той ще вземе от анализа на брака и социалния аспект на „Мария на сутринта“, ще вкара и малко периферна политика - все пак героите следят събитията. Ще изведе силни моменти на обич, каквито има в разказите. Разбира се ще търся да надскоча себе си с интересни символики и дълбочина на образите. И отново ще пиша за отминала епоха. Впрочем няма да повярвате колко символика може има в живота на един човек, в изборите и слабостите му, в това което прави или не прави. Мислите, че е имагинерен персонаж, сглобен нарочно, а всъщност говорим за леля ми. Кулинарията, котката, пиянството, пътуването, апартаментът, болестта, бракът и грижата - това са взаимосвързани „компоненти на програмата“.  

 

Какво ще пожелаеш на читателите през 2021 г.? 

Здраве. И повече срещи с авторите. 

 

А на себе си? 

Да бъдa още по себе си. 

 

Роден съм в Стара Загора, завърших езиковата гимназия "Ромен Ролан" с френски език, а след това и филология в Софийския университет. 

През 2017г имах възможността да разработя мой стар разказ, който се превърна в романа "Момчета на стоп", книга за израстването на юношата посредством неволните криминални приключения по пътя към морето. Залагам на идеята, че доброто момче не винаги е достатъчно силно, за да се справи със заплахата, което го прави много истинско и близко до нормалните човешки реакции. Всяка глава държи в напрежение. 

Същата година издателство "Фондация Буквите" ме мотивира да работя активно върху късата проза. Така се родиха серия разкази, включени в Алманах Проза 2017 и 2018г към издателството, едни докосващи, човешки истории за болката, надеждата и състраданието. Най-успешният разказ от този период остава "Рисунки за обед", по действителния случай за възрастаната продавачка на рисунки. Той събуди адмирации, сълзи и съчувствие в социалните мрежи. 

Пролетта на 2018г ме класира в конкурса "Съвременен любовен роман" към издателството, с "Мария на сутринта", роман със старозагорски сюжет за търсенето на голямата любов, за разминаването в брака и разликите между младежта през 90те и тази в наши дни. Обездушените герои са в търсене на малко човечност в морето от любовен егоизъм. 

През 2019г издадох „Предизвестие за Ловеч“, първа книга от дилогията „Лагер на смъртта“, роман, който разказва съдбите и политическите факти на няколко лагеристи. В продължение на три години работех по документални книги, интервюта, видео-материали, срещнах се с очевидци и симпатизанти, тази дейност разви допълнително перото ми и задълбочи изграждането на образите. 

През 2020г излиза продължението „Ад Ловешки“.  

 



2021-02-04 | Прочетена: 345