Гайтани вежди, снага топола

Има ли къртицата очи

Камелия Иванова

Поредица: ""

 

Отминават празниците. Добре е, че и делниците отминават. Идват нови... И отново.

И не зная някъде между тях остава ли ни време да се замислим или поне да се докоснем един до друг. Да се усетим. Да си зададем въпрос, камо ли въпроси. Да потърсим ако не път, то поне посока. Навярно всички помните колко много въпроси вълнуват детското съзнание. А уж, ние, възрастните, сме тези, дето са орисани да мислят, да осъзнават и да носят своите отговорности. По ред причини днес така се случи, че събитията бяха достатъчно благосклонни към мен, та да ми дадат времето за мислене. И аз се замислих точно за това. Като бях дете не преставах да питам. Синът ми и той все още не се е отказал да пита и да се пита. А аз май все по-рядко го правя. Толкова рядко, че има дни, в които имам усещането, че мозъкът ми служи само за изпълнение на рутинни дейности и поддържане на неангажиращи разговори. Светът около мен надали чак толкова се е променил, че да е станал по-малко интересен. Оглеждам се и виждам - движение, ритъм, случване. Значи - интересно е. Не е там проблемът. Не е в света. В мен трябва да е. И в навика, може би, че ден ще дойде и ще мине, и друг ще го смени, и той ще отмине... Независимо от нас, от съществуването ни, от мисленето ни, от действието или бездействието ни. От вниманието или невниманието ни. Посока на мислите ми даде и текст, написан от сина ми. Вярно, необработен. Вярно, тромав, с губещ се ритъм на места. Но с някак не по детски направеното заключение, при това свързано с прекалено рано настъпилата зима, че „не е толкова лесно да поправиш грешка, направена по невнимание". А колко ли грешки правим спрямо тях, децата си, и спрямо нас самите, направени по невнимание, по немислене, по не... И можем ли някога да ги поправим, като дори не успяваме да спрем и да усетим, че сме ги направили. Камо ли да намерим време, достатъчно време, за да съберем сили и да кажем: „Извинявай". Дори и само на ум. Дори и да го напишем в писмо, което няма да стигне до получателя си. Да кажем на себе си: „Извинявай" и поне веднъж да намерим време да направим поне едно нещо от всички онези, които сме си обещали, че ще направим за себе си. Или за някой друг. За да продължим напред. По нов начин. Не залутани и устремени да търсим. А спокойни и уверени, че знаем. Понякога имам чувството, че животът човешки преминава в едно непрекъснато търсене - търсене на любим(а), търсене на цел, търсене на работа, търсене на път, търсене на... Докато любимият е до нас и очаква само да срещне погледа ни. Докато целта толкова ни се набива в очите, че почти е навлязла в тях. Докато работата ни спъва на всяка крачка, но ние продължаваме да я търсим. Докато... докато пътят ни стигне своя край.

Не е дошъл, обаче, краят на пътя. Дори и краят на седмицата не е дошъл. Напротив, точно средата й е. Та си мисля, че средата е подходящото време да поспрем, да се усмихнем и да си зададем въпрос. Простичък, мъничък, лесен. Е, ако имате повече време и повече тренировки по отношение на задаване на въпросите, можете и да опитате да намерите отговор на онзи известен от средновековието въпрос „Има ли къртицата очи?" Ехей, не бързайте да ми отговаряте, че има, макар да не вижда с тях. Това и аз го знам. Въпросът е по-скоро, като не вижда на светло, а очите отразяват светлината, трябват ли и на къртицата очи. Какво ще кажете, а? Въпрос за поне един цял ден...

Прочетена от 335

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Азбука на Любовта
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси