Случката, която ще ви разкажа, ме усмихва и сега. И ме преизпълва с едно свежо усещане, с надежда, а и ми действа като лекарство срещу всякакви тревоги. Като пример за силата на самовнушението може да влезе в учебник по психология. Но обяснението на специалистите, макар и достоверно, макар и изясняващо всичко в нея, би било просто като урок от този спомен, от това невероятно изживяване.
Отново съм в онази вестникарска будка, която вече доста пъти споменах в колонката. Тя е метална и пробита от всички страни, свири отвсякъде. Денят е слънчев и още откакто съм си показал носа навън, усещането ми е, че иде пролетта. А в мен си ври лято.
Понеже съм вдъхновен, понеже съм влюбен. Хвърчат странни рими из главата ми, веселят ме - най-вече когато си мисля, че се получава стихотворение, а минути след това разбирам колко трогателно-наивно, направо глупаво звучи. Разлиствам тетрадката, започвам следващо. Някой ми иска вестник, подавам му и не броя парите. Какво значение има, че ще вляза с някакви си петнадесет - двадесет лева, след като цял ден съм за два и щом ме е преизпълнила музата. Честно, ирационален съм. Някой ме заговаря, мънкам му. След това казвам каквото е имало да му отгов ря, но на друг.
Влюбен съм, а дори нямам обект на чувствата си. Просто ей така - някаква богиня витае около мен, играе си със задръжките ми - морални, естетически, литературни, кара ме да се държа налудничаво. И да пиша ли, пиша... Щуротии...
По някое време започва да се оформя нещо. Дори не съм сигурен кое от всичките стихотворения, които съм публикувал тук, в Буквите, е. Навярно го има и в "Еротично по коприна". Помня само, че все още я нямаше тази жена, на която бих го посветил. Но ми е топло, изпълнило ме е настроение, чувствам се пролетно. Струва ми се, че виждам розови пъпки - разлистени, вече ще разцъфтят.
Хвърлил съм даже шубата, че се потя.
Що за слънчев ден...
В това състояние, навярно и свирукащ си, съм се движил по реално... заледени улици. Блъснал съм се в интернет клуба, сърфирал съм и не ми е направила впечатление огромната разлика в температурата вън и вътре. А след подобен стих най-вероятно съм се и заговорил с някоя виртуална муза.
Продължавам си разгърден навън, наслаждавам се на настъпващата пролет.
Когато се прибирам и малко съм поотрезнял от вдъхновението, се сещам, че има и неприятен момент в цялата тази история. Настръхвам от ужас - започвам да си правя отчет.
Оказва се, че вместо да съм влязъл с петнадесет - двадесет лева, съм най-малко с толкова отгоре.
Горките хорица... Но кой им е виновен, че са тръгнали да купуват вестници от озарен от любовта поет. И аз като не съм бил в час, на тях какво им е?
Сигурно са забелязали нещо в погледа ми, което ги е накарало да си премълчат. Друго обяснение си нямам.
И ми се плаче, и ми е смешно.
Онова, което разбирам малко по-късно обаче, наистина ме изуми.
Точно в този ден е измерена най-ниската температура на тази дата от сто години насам - в Пловдив - минус двадесет и три градуса. В Асеновград по принцип е малко по-висока - да е било по-топло с 3-4 градуса, не повече... Сух студ.
Свети слънцето, но камъкът се е пръскал от ниската температура, а аз - около девет часа, на възможно най-незащитеното място, съм останал с усещането, че е било топло.
Ето още една история за вдъхновението, а и за любовта, дори когато е несподелена.
Прочетена от 514