Мерилин Иванова – писането лекува

Иван Богданов

  1. Кое отключи творческия дух във Вас? Спомняте ли си първите си творби?

Творческият дух в мен, беше така да се каже „отключен“ от всичките римувани приказки, които баба ми, началната учителка, успяваше да ми прочете през лятната ваканция на село. Спомням си едно доста специфично и трудно за описване чувство, смесица от  вълнение, любопитство и може би ентусиазъм за участие, което се появяваше всеки път щом чуех двама герои да разговарят в рима. Започнах да пиша едни доста смешнички стихотворения за животни и приключенията им. Спомням си една Котка с лодка, която съвсем случайно беше попаднала на Куче с особена походка… И други подобни щуротии, които обаче започнаха да ми печелят училищните състезания и се оказа, че освен да забавляват имат и някаква друга стойност. Получих едно шест плюс, за цял разказ написан в рима и някак ми хареса, че без да се напрягам, нещо повече, забавлявайки се, създавам нещо, което се харесва. Дотогава бях добра по математика, но след като открих, че мога да римувам, тази суперсила – математическият ум, бързо изчезна. Най-великото ми творческо постижение до седми клас се оказа мюзикълът версия на „Пепеляшка“, в който бях измислила сама песните и който изиграхме пред оградата на къщата на село, блокирайки движенето със столове, на които бяха накацали всички баби от околията. Беше първият ми режисьорски успех, благодаря на колегите от тогавашните трети, четвърти и шести клас.

 

  1. Кои са темите във Вашето творчество? В кои жанрове пишете?

 

Темите в моето творчество са онези съкровени неща, за които говорим най-трудно в моментите, в които сме най-много хора. Аз не харесвам хората на групи, обичам да говоря с тях, когато са сами. Без укрития, защити и бариери. Вярвам, че tet-a-tet се казват важните истини, всичко останало е заблуда, дим и огледала… Обичам да пиша за сложните вътрешни конфликти, за разочарованието, за онези неща в живота, които са въпрос на чест, но не примитивната, очевидна, нагласена и филмарска, а онази другата, дето идва от нуждата  да не предаваш себе си, дори когато решението ти би ти създало неудобство, тъга, дори болка. Харесва ми да създавам задълбочени и трудни за схващане персонажи, обичам трагичния компонент и обречеността, те правят героите (ще използвам чуждица) likable, което би могло да се преведе “харесваеми“, а читателя съпричастен. Мисля, че пиша постмодернизъм, а мисля така защото това ми каза Том Филипс на единствения курс по творческо писане, който някога съм посещавала. Но да, героите ми се разкриват чрез разговорите си. Пиша малко поезия, там обаче ми е по-трудно да коригирам, липсва ми слух за звученето ѝ.

  1. Какво Ви се иска да бяхте знаели, когато започвахте да пишете? Има ли нещо, което никой не Ви казва в началото?

 

Иска ми се да знаех, че никой не обича да пише, всеки обича да е написал! Мъчителен е процесът, нерядко изисква продължителна подготовка, сериозна концентрация, богата обща култура, която непрекъснато да се обновява. Много труд е! Много четене! А и тънкото изкуство на крадене и смесване на чужди стилове, ама оригинално, за да не се познава, си е специфичен талант – като последната изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия, ето това ми е най-точната аналогия. Усещането, че летиш накрая като четеш идеята си подредена и разгърната си струва адските мъки.

  1. Има ли пресечни точки между творчеството и живота?

О, да! Толкова смело, като с индиго, са копирани приятелите и близките ми върху страниците, че чак може да се смята за плагиатство. Нерядко някой разговор или фраза, изпусната насред шарена ситуация, са ставали повод за цял разказ… А на мен писането ми помага да си доизясня защо някой е постъпил по определен начин, да ориентирам често хаотичните си емоции, да изпитам емпатия към някого, чиято постъпка поначало не ми се е сторила логична.

  1. Талант или труд? Къде се крие разковничето?

Баланс между двете и амбиция, която си е съвсем различно нещо от споменатите две, те звучат в мъжки род, а амбицията в подходящо женски… Ключово допълнение: на Шерлок Холмс и доктор Уотсън им е нужна една Айрийн Адлър, за да се види колко е висока летвата.

  1. Кое е най-важното нещо, на което писането Ви научи?

Много хубав въпрос, на който имах нужда да отговоря и за себе си. Аз съм прибързана, разсеяна, нетърпелива по темперамент. Мразя от дъното на душата си да съм начинаеща в каквото и да е, не обичам да ме обучават и съм крайно състезателна. Писането ме научи на търпение, спокойствие и последователност. Научи ме, че увереността идва от вътрешната хармония и обратното. Писането е „занимание самотно“, там няма състезание с никого освен със самия теб, рядко някой може да те научи да пишеш в истинския смисъл на тая дума, може просто да ти се покаже как да не пишеш глупости, но не и как да напишеш нещо свястно. В писането като процес няма крайни срокове, има го само изконния стремеж да създадеш най-доброто, на което си способен.

  1. Използвали ли сте някога изкуството като тайна комуникация с музата си?

Убедено вярвам, че изначалната роля на изкуството, независимо дали първият му дом е Райската градина или кутията на Пандора, е именно тая и нищо по-сложно от това, останалото са наслагвания.

  1. Какво Ви мотивира да издадете първата си книга?

Признанието на хората, някои от Вас посветили живота си на литературата, които смятат, че мен ме бива. Каква по-голяма мотивация! Благодаря Ви за възможността!

  1. Каква според Вас е мисията Ви като автор?

Аз не пиша особено щастливо завършващи истории. Най-хубавото изкуство, както ми е внушено след няколко разговора с майка ми, е онова (и то е особено характерно за хубавите български книги и филми), при което се веселиш през почти цялото време, докато накрая не те тресне нечия голяма, чиста и хубава идея, която досега (и да е минала през главата ти) си избутвал встрани, защото е създавала прекалено много вътрешни спорове, които пък не си имал смелостта да проведеш. Ама ето – сблъсък, ефект, заключение, развитие. Дано аз като автор, макар че все още ми се струва неприсъщо и нахално да говоря за себе си така, успея да тресна поне някого в главата с такава някаква идея!

  1. С какво се занимавате извън писането – професия, хоби?

Ох, по професия съм лекар. Няма да се правя на всемогъща, страшно ми е трудно емоционално, психически и честичко физически. Няма да крия, че писането е нещо като механизъм за справяне и преработка на емоциите за мен. Обичам да рисувам, харесва ми да пея и мечтая да се науча да свиря читаво на пиано, а все не ми остава време. Чета през откровено всяка минута, в която не ме болят очите, а когато ме слушам аудио книги. Пътува ми се, та умирам! Ако това го водим за хоби, любопитна съм към света до наглост, искам всичко да видя и да разбера как работи. Отскоро мъча една магистратура по клинична психология, дано успея да ги проумея тези човеци, че иначе трябва да бълвам разкази нонстоп!


Името ми е Мерилин Иванова, крайно необикновено и мразено от мен самата поначало, но напоследък все по-оценено и все по-подходящо странно. То репрезентира това, което съм наследила от майка си – любопитството, що се отнася до култура (поп иконата Монро), история, лингвистика („горчиво искано дете“ е значението му от иврит), митология и литература (любимият магьосник на Крал Артур има с една буква по-малко от мен) и разбира се, характерното присъствие на татко Иван в цялата тая сложна патаклама. Родена съм във Враца и вярвате или не (ако не, проверете), там не можем да се оплачем, когато става дума за изкуство - имаме най-великолепната театрална трупа, най-прекрасния симфоничен оркестър и най-вдъхновяващата природна картина. Е, как да не се настрои творчески човек?! Очевидно имаме и най-вдъхновяващите учители по литература, защото малко преди да завърша природо-математическата гимназия в това китно градче, учителката ми ме попита дали не бих искала да се занимавам с нещо по-хуманитарно вместо с медицина, защото според нея имам талант. На мен ми се щеше да вярвам, че пътят, който съм избрала, ще ми даде все пак шанс да се занимая с това, което обичам. И знаете ли, измежду осемте изпита в сесия в сериозния Плевенски университет, аз все пак намирах време да пиша любимите си разкази – с плам, вдъхновение и ентусиазъм - извоювах си никой да няма право в мое присъствие да твърди, че не му стига време да прави онова, което обича. Смятах обаче, че е безсмислено да показвам написаното на когото и да било, защото за да си писател, трябва да си завършил творческо писане или нещо от сорта в не лош университет и с не лош успех. А аз бях просто отличничка в Медицинския – суха теория, малко логика и много четене. Обаче художествената литература се трупаше на камари в стаята ми в общежитието, а за щастие бях попаднала в стая с четящи и любопитни съквартирантки, които не само трупаха прочетени книги на свой ред, но имаха мнения, размисли и впечатления, които си заслужаваха изслушването, а понякога дори цитирането.

Завърших медицина с отличие и се преместих в София. Още на втория месец, с едно разказче, което смятах за скромно, спечелих участие в курс по творческо писане на английски. Том Филипс ми каза, че ме бива - за втори път след учителката ми по литература. Осмелих се да покажа още един-два разказа на още един-двама души от близкото си обкръжение, за които вярвах, че не биха наранили крехките ми чувства като се изкажат грубо, но също така не биха ме подвели, ако е безумно очевидно, че не ме бива. Единият от тях ме увери, че ставам – толкова категорично, че реших да участвам в конкурса на „Буквите“ –„Любовта на края на кабела“ – и ето как я докарахме дотук! Много важно ми се струва да ви кажа, че работя като лекар в „Пирогов“, но и към Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Много важно ми се струва и да споделя, че обожавам театър, кино, опера, проза и поезия. Опитвам се да пея, мечтая да се науча да свиря на поне един музикален инструмент (най-добре пиано), езиците ми вървят и уча клинична психология, защото явно медицината не ми стига. Сред любимите ми автори са Бредбъри, Стайнбек, Киси, Геймън, Улф, Остин, Реймънд Чандлър, Георги Господинов, Хемингуей, Фитцджералд, Кинг, Елин Пелин, Чехов, Булгаков, Набоков, Сарамаго, Кормак Маккарти, Керуак, Бъроуз, Шоу (независимо от първото име), Вонегът, Маккълоу, Буковски, Маргарет Мичъл, Радичков, Цвайг, Дюма, Сали Руни (напоследък), Барнс, Ишигуро, Реймънд Карвър, Фонтейн, Фокнър, Фланъри О‘конър и за малко да забравя - Дейвид Фостър УОЛЪС!


2021-06-20 | Прочетена: 718