Въпреки многото новости, които реализирахме през 2009, най-голямата изненада ще си остане Алманах „Нова българска литература" в двата тома Поезия и Проза.
Признавам честно, първоначалната идея дойде съвсем на шега, пиейки си бирата на една среща на клуб „Приятели на книгата" и говорейки за съвсем различни неща. Едно случайно подхвърлена реплика, ни даде решение на проблема над който размишлявахме от много време - Как да дадем възможност и за печатна изява на авторите от Буквите?
Та нещата тръгнаха случайно, съвсем на шега и с огромно недоверие от всички страни. Май и ние самите не си вярвахме - кой ли пък ще иска да публикува на хартия при този огромен нет.
Затова в началото подходихме и леко нехайно. Резултатите обаче ни изненадаха. Още в първия ден бяхме заляти с толкова много желаещи, че предвиденият срок едва стигна да обработим произведенията, а се заформи и голяма група на лекозасегнати автори, не влезли в Алманасите. Те, за разлика от сайта, не можеха да поемат всички. А и не беше това целта.
Но няма да се разпростирам, тази история е описана добре в снимки и видео. Има разплакани хора на сцената, има горди и усмихнати, като цяло - има множество щастливи хора.
Искам да се спра на една друга страна, която първоначално изобщо не планирахме. На премиерата на Алманасите много хора се срещнаха за първи път, въпреки че виртуално се познават отдавна. Родиха се и много приятелства, които се надявам да останат за дълго. Лично на мен покрай цялата одисея с Алманасите, Скайп листата ми нарасна почти двойно.
Много хора се видяха за първи път отпечатани. И докато младите приеха това като първа стъпка към Нобеловата награда /гответе си речите все пак за всеки случай/, то по-възрастните го приеха много по-дълбоко, оценявайки какво е най-сетне да усетят шумолящите страници в ръцете си. На много хора участието в Алманаха даде сила да помислят за самостоятелна книга.
До момента сме издали пет такива, подписахме договор за още няколко и текат едни разговори с много автори как върви подготовката на книгата им /повечето са на ниво - тоя редактор какво иска пак да променя по стиховете ми!/
Та за какво пиша всичко това. Ами защото дойде нова го... не нова година дойде преди двадесет дни. Дойде времето за новите алманаси. Миналата седмица поляхме юбилейното 100 писмо в което ни питат - и кога най-сетне ще издавате? Всъщност повечето директно пращат произведения.
Има две ясно оформени групи желаещи. Първата е на публикуваните - явно ония приказки, че след първия път много харесвало са си верни. Те, тъй като познават процедурата, направо си пращат произведенията /а някои директно и договори, попълнени на базата на предишните/. Другата, по-голямата група, е на тези които... абе не вярваха достатъчно или докато се наканят. Та те са много навити да опитат какво е то туй удоволствие да влезеш в Аламанаха.
Всъщност, Алманасите си имаха една цел - да направят картина на съвременната българска литература, да позволят на авторите, които нямат смелост или възможност все пак да успеят да публикуват и най-вече, чрез Алманаха произведенията да стигнат до хора от бранша, които да ги прочетат и оценят. Всички тези цели изпълнихме успешно.
Но летвата се вдига със всеки изминат опит. За следващите алманаси сме замислили къде по-щури неща.
П.С. Сроковете са обявени в съответната тема във форума, а тия които са публикували верен мейл, вероятно ще си ги получат и по пощата. Не си чупете краката да бъдете първи /пак смятаме да бъдат подредени по азбучен ред/, но и максимата „най-отзад - най-рахат" не е най-добрия съвет. Творбите се оценяват по ред на пристигане и като напълним предвидените 300 страници, рядко някой успява да се класира.
Прочетена от 523
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.