Обичам бардовете. Обичам и китарите им. Може би, защото песните им често ме карат да се замислям, а струните докосват душата ми по един особен начин. Разбира се, имам любими бардове, имам и любими песни. И, разбира се, част от тях са любими и на други, а част са си лично мое откритие. Толкова мое, че дори и авторите им не знаят какво точно ме е докоснало и дори и те не виждат в песента си това, което виждам аз. Напоследък често си мисля за една песен на Красимир Първанов. Е, текстът е турски, мелодията на Краси, но тази песен е толкова истински негова, че не мога да си представя някой друг да я изпълнява. Не че съм я чувала в нечие друго изпълнение. Та в тази песен се пее за една великанска любов. Влюбил се един великан в малка жена. А тя не искала много от него. Само да й построи малка къщичка, с малка градинка. И в тази градинка да расте малко цветенце, по-малко от нокът. Опитвал се великанът, вложил цялото старание и любов в ръцете си, но все не успявал. Омъжила се малката жена за едно джудже и то и построило малка къщичка, с малка градинка, в която растяло малкото цвете. И разбрал великанът, че великанска любов в малка къща не живее. Песента свършва, а теб нещо те грабва за гърлото. Все съм си мислила, че мъката великанска ме грабва. Щото и тя, като любовта му, е голяма. Но скоро се замислих за тази малка жена и вероятността да живее в голяма, великанска къща, насред голяма, великанска планина. Мъничка жена, която не може да види себе си, не може да се усети. Която не знае този нейн великан, колкото и да я обича, изобщо може ли да я види. И в която се събужда първичният страх „Съществуваме ли, когато не ни забелязват?". Онзи, който кара бебето да плаче, когато погледът на майка му не го следи. Онзи, дошъл от древността, когато наказанието да не те виждат било по-страшно от смъртта. И как да живее тя с този страх и с този великан, чийто поглед все се вдигал някъде там, където тя не може да види. Извън градината, някъде отвъд гората, отвъд най-високия връх на планитата, толкова отвъд, че дори и той не можел да разкаже къде точно се спирал взорът му и отбелязвал своя хоризонт. И тази голяма, голяма къща. Която те кара да се чувстваш малък, невзрачен, преходен, маловажен. В малката къщичка е толкова романтично и безопасно. Можеш да видиш края на градината и да погледнеш гората. И да споделиш с твоето джудже какво има в ей онази хралупа. А когато излезеш в градината, да поседнеш до малкото цвете, изведнъж започваш да се чувстваш голям, голям, великански голям, толкова голям, че могат да те видят чааак от... пътя, дето минава между градината и гората.
Да, великанската любов в малка къща не вирее. Защото той, великанът, трябвало просто да направи къщичка от двете си ръце, в която да се сгуши неговата любима. И да я залюлее в люлката на погледа си. А не да вярва, че джуджетата, стъпили на раменете на великани, стават по-високи от тях и виждат по-далеч. Някои имат нужда просто от една измислена къщичка, сътворена с обич.
Та, такива ми ти работи с великанската любов и песните.
Прочетена от 806