Някои навярно си спомнят онзи виц от тоталитарно: Милиционер влиза в книжарница и дава нареждане на продавачката да подготви витрината в подходящ вид, тъй като покрай нея ще премине официална делегация от високопоставени гости от СССР. Книжарката слага портрета на Тодор Живков, семейна снимка на Тодор Живков и снимка на Леонид Брежнев, обграден от най-високите в политбюро. Милиционерът оглежда витрината и арестува жената. Като го питат защо го е направил, той се аргументира: Как да не я арестувам - сложила портрета на Тодор Живков върху книгата "Идиот", семейството му - върху "Нещастна фамилия", а Леонид Брежнев и политбюро - върху "Али Баба и четиридесетте разбойника".
От малък много обичах този виц и понеже си обичах и книгите, а в това време никоя от трите не ми беше любима, импровизирах. Поставях портретите върху заглавия, които по-ми се искаше да спомена и ми се струваше, че е по-смешно. Но в повечето случаи ми беше смешно само на мен. Например портретът на Тодор Живков върху "Баскеривилското куче", семейството на Тодор Живков върху "Осъдени души", а Брежнев и политбюро върху "Тайните на черната джунгла". И сега ми звучи забавно, а помня болезненото чувство, което ме обземаше, когато разкажех вица и събеседниците ме питаха с очи къде трябва да се смеят, гледаха ме смутено или пък се разсмиваха само, защото с всички други вицове ги разсмивах, а фактът, че този изобщо не ги разсмиваше, си беше достатъчна причина за смях.
Не се отказвах. Подпрях портрета върху "Пиратът Шарки", семейството върху "Клетниците", а големите братя върху "След нас и потоп". Вече безсилен, ми идеше да се нахвърля с юмруци на някого, който не се смее на гениалната ми импровизация. Защото, ако в оригинала си вицът беше само заиграване с думите на заглавието, в този вариант, освен това, имаше и по-дълбока връзка със съдържанието на книгата.
Въртят ми се всевъзможни лудости в детското въображение. Бил съм все пак дванадесет-тринадесет годишен, въпреки, че вече бях прочел и "След нас и потоп". Поклон към Йозеф Томан, не съм чел нещо безинтересно. И ми е чудно какво съм разбирал на онази крехка възраст, но ме е впечатлила книгата, впечатлявала ме е и по-късно, и още по-късно. Явно историите могат да се разказват дълбоко и интересно. И това се отнася както за вицове, така и за романи. И някъде тогава съм поставил началото на този извод. Макар и не достатъчно опитен и все още не прочел по-зрял споменатото заглавие, търсел съм обяснението, твърде травмиран, че усилията ми са напразни.
След няколко опита си мислех, че ме забавляват самите опити и предизвикателството колко още мога да направя. Но съм търсел причината. Подпрях Големия баща върху "Крокодилът Гена", "Черният корсар", "Конникът без глава"... Не помня всички заглавия, а съвсем ми се губят тези, върху които подпрях семейството му. Леонид Брежнев и останалите разбойници подпрях върху "Изгубеният свят", "Десет малки негърчета", "В страната на дългите сенки"...
Трябва да кажа, че все пак се получаваха усмивки, че дори и смях, но никъде, никъде, както в оригинала.
Сега се усмихвам и на страданията, и на старанията. Уверих се в едно: спазеният механизъм в разказването на една история не я прави интересна или безинтересна. Формулата не прави историята. Тя е важна, основна е, но е необходимо чувството в нея. В случая с вица - чувството за хумор. Но това се отнася и до всяка друга история, независимо от жанровата й разновидност.
Прочетена от 380