Гайтани вежди, снага топола

За някои поети и виртуалната реалност

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Една подрастваща невинна хубавица, живееща в провинцията. Задушава се в твърде тесния за нейните разбирания и чувственост кръг. Чете ден и нощ, по този начин бяга от реалността и се чувства истински жива. Става неусетно - увлича се от набиращ славата си поет. Пише му и после дълго чака отговор. Получава го и пише отново, отново й отговаря. Все по-емоционални стават писмата им, все по-нежни думите им. Само че поетът не е чувствителната душа, за която й се представя. В действителност той е един амбициозен човек, майстор на дребнавите сметки. Дори не й пише самият той, а най-довереният му човек. Който пък от своя страна започва да се увлича по увлеченото уж по него момиче. И двамата стигат много далече. Той не знае как да й признае кой е, нито как да й каже какво представлява нейния кумир.

На какво ви прилича това? На поредната интернет история? Наистина прилича. Само че нямам предвид такава. А на сюжета на "Модест Миньон" на Балзак не прилича ли? Сега вече се сетихте, нали?

Технологично може да живеем в много по-различен свят, но в емоционално отношение... Нека не се заблуждаваме, че сме открили топлата вода. И нека да не я фалшифицираме зад измислени понятия от рода на "виртуална любов на виртуални образи във виртуална реалност".

Различно е само средството, не и същността.

Не става въпрос за никаква отделна реалност. Става въпрос за най-обикновена измама. А в по-лошия случай - за зле тренирано или слабо въображение.

Да. Не е грешка на езика. Не силно, а слабо въображение. Защото силното въображение винаги може да доразвие реалността, от нея да направи повече. Слабото се нуждае от нейната подмяна. От някаква среда, в която да я отрече, в която да си измисли друга възраст, други черти, друг житейски път, дори вяра. И понеже има необходимост, си измисля и модерен дявол - виртуална реалност, която му дава и правото да лъже. Лъже дори и себе си, че травмите, болките, насладите не са истински, че хората от другата страна не са истински и нямат реален облик. Докато накрая сам се превърне в измислица на своята измислица.

И когато получи един съвсем реален шамар за събуждане - изобличават го, претърпява разочарование, оказва се останал по-сам, отколкото е бил в началото, или вече никой не му вярва, вдига простодушно рамене и заключава: «Такава е виртуалната реалност!».

Не, такива са ти ценностите. Такива не са от вчера и са далеч преди Силициевата долина.

Въображението е дар от Господ, за да се използва в реалността, за да прави реалността по-поносима, а не да я изкривява.

Въображението не се нуждае от отделна реалност, защото то само е отделна реалност.

Въображението е и най-важното творческо средство. Основното, преди първото. Защото има творчество без идеал, творчество без смисъл (често целият ни живот е такъв), творчество без емоция, творчество без здрав разум, без любов, без очарование (дори!), без морални или естетически ценности, че и без всичко накуп, но няма творчество без въображение.

И се учудвам, искрено недоумявам, когато творчески натури, които би следвало да имат достатъчно силно въображение, проявяват най-посредствените му черти. Създават си десетки виртуални лица, крият се зад тях, мъчат се чрез някое да се харесат. Не могат да предвидят най-простото - че ако, не дай си Боже, хората харесат някоя от зле развитите им измислици, този, който се е крил зад тях и е търсил някаква взаимност и споделеност, отново ще бъде пренебрегнат и ще се почувства много по-самотен от преди.

Класическо клише е вече възрастната жена да се представя в мрежата като младо момиче. Плахият, затворен тип - за отракан и компетентен във всяка област интелект, успял и преуспял, само дето никой не знае за това. Стига се до там, че някои, за да се представят като поети, копи пействат чужди творби от мрежата, а доживяхме да видим и два случая на издадени с чужди стихове книги. Стига се до там пишещи сами да играят ролята на свои фенове. Че даже посвещават сами на себе си любовни стихове.

Историята на Модест Миньон се е повторила десетки хиляди пъти.

И при всеки печален завършек на всяка една от жалките комедии - а завършекът не може да бъде друг, освен печален - потърпевшите, носещи основно отговорност за травмата си, тъжно въздишат: "Такава е виртуалната реалност".

И на другия ден си правят поредния фалшив профил.

Прочетена от 932

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Как да издадем книга
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси