След часове ще излезе и епилогът на книгата, която не съм очаквал преди месец и нещо да напиша. На шести март вечерта неочаквано почувствах, че съм подготвен за такава книга. Ръката ми бързаше да напише резюмето, макар да бях наясно, че при подобна тема бих могъл да пропусна много важни неща. Бързах, че да не забравя нещо, което не исках да пропускам. За предизвикателството, за искрата, от която пламна всичко, ще говоря друг път. Имаше такава - реален повод, който подейства като ключ, за да се отприщи бентът на неподозиран язовир.
Времето ще покаже дали съм се справил добре и справил ли съм се изобщо, има ли стойност и каква е. Сега се чувствам удовлетворен и освободен от нещо, което дълго се е спотайвало в мен, очаквало е удобен случай да излезе, търсело е начини и се е развивало. Хранело се е със собствените ми изживявания, пирувало е и със сладостите ми, и с разочарованията ми, докато дойде моментът да се роди. Душата ми е била бременна с едно зверче. Тежко беше и самото му раждане. Месец и шест дни, глава по глава излизаше, с всичко онова, с което се беше хранило и от което беше заченато - агресивните сили във виртуална среда, силни емоции... И едно трепетно очакване на - както ще се уверите - чудесния за героя епилог, разбиха напълно границата между сюжет и реалност. До завършека й.
Сега книгата си е книга. Реалността - реалност. И като казах "герой", наистина го чувствам като герой. Нищо, че съм разказвал свои спомени. Нищо, че в тях художествена измислица няма. Каквото се отнася до мислите и чувствата ми, е точно такова, каквото е и описано. С много малко, размити от времето, подробности. Докато пишех, наистина бях аз, но след завършека на книгата вече съм друг, вече съм другаде. Съдено ми е да продължа започнатото от героя. Да наследя дълговете му към живота, постиженията му, раните му, спомените му. Но вече чувствам бездната, която дели неговото съществуване от моето. Той ще си остане затворен в тази книга, а за мен е необятният живот и безброй вероятности за други сюжети.
Искаше ми се да запечатам този миг в колонката, защото той ми помогна да размисля
над много други неща.
Първо: оказва се, че има случаи, в които, без да подозираме, ние работим над книга. Живеейки, работим над нея. Трупаме материал и база данни. Ако ни попитат защо, не бихме могли да отговорим. Но независимо защо, го правим много добре. А когато му дойде времето, се разбира защо.
Второ: душата на някои автори прилича на жена, която очаква. Очаква дълго да зачене, а точно когато не очаква, разбира, че й е дошло време за раждане. Макар и не на това дете, което е очаквала, но... просто майчин инстинкт - за нея е пак щастие. И май друга сила, по-голяма от волята на автора, решава кога ще се роди една книга. Макар че едва ли ще стане, ако авторът сам не е положил старание и не е пожелал това да се случи. И точно днес всеки автор ми прилича на акушер на собствената си душа.
Трето: отношението, което имам сега към онзи - описания в нея. Докато не написах тези неща, това бях аз. Сега той е един художествен образ. И независимо дали описваме себе си, както в случая или нещо съвсем друго, отделяме част от реалността си, късаме я от себе си, за да се превърне в книга или каквато и да е било заявка за произведение на изкуството. И тръгваме в различни посоки.
Художественият образ в една. Авторът в друга.
Прочетена от 323