В „Книгите - пространство за българските книги" преди време публикувахме материал за това как се пише колонка. Не зная защо на мен ми се иска да обърна внимание върху това как не се пише колонка. Не претендирам за рецепти, правила, нито пък за това, че моето мислене е най-правилното. Просто ми се иска да споделя. И ето, че идва първото „какво не се прави". Не се пише само и единствено, защото ти се иска да споделиш. Така не се пише не само колонка, а и разказ, стих, роман, повест. Изобщо какъвто и да е публицистичен или художествен текст. Освен ако този текст няма такива претенции. Ако е текст-писмо, то тогава е естествено да е споделяне. Ние, хората, често сме много егоистични, когато имаме нужда да споделим. Не се замисляме дали този, с който споделяме, е готов да приеме споделяното. Дали иска и дали има нужда от него. Дали в момента душата му не е препълнена. Онази древна дзен-будистка притча за пълната и празната чаша чай рядко ни идва на ум, когато натискът да споделим поеме контрола над нас. Мисля си, че е добре по-често да си представяме тази чаша. И дойде ред и на второто „какво не се прави". Моите мисли не трябва да са само мои, особено когато се пише колонка. Не трябва да са завършени до степен, че да не предполагат диалог или продължение. Да не пораждат въпрос и съпричастност. Те не трябва да са извън контекста на случващото се. Изолирани и затворени. Не са ли огледало на действителността, не докосват ли мислите на другите, значи напразно сме хабили мастилото или сме тракали по клавишите на клавиатурата. Натрапливо споделяне на само мои мисли... извинете ме, но това не е нито колонка, нито текст, който да се предлага на някой друг, освен на родителите, любимия и може би на децата ни. Казах децата и дойде мястото на следващото „какво не трябва да се прави". И отново не само в колонката. Не трябва текстът да поучава, да дава готови отговори, да предлага рецепти. Освен, разбира се, ако не е част от готварска книга. Нравоучителните текстове имат своето място в часовете по богословие. Но иначе са скучни и някак дори отблъскващи. Текст, който ми размахва пръст и ме учи как да живея, е текст, който няма да роди свят, няма да създаде нова вселена и ще бъде забравен секунди, след като е бил прочетен. Текстът, който се помни, е онзи, дето ме е накарал да не спя цяла нощ, защото главата ми е препълнена от въпроси, намерени отговори и родили се от тях нови въпроси. Онзи, дето ме е накарал спонтанно да се усмихна или дори гръмко да се засмея. Онзи, родил сълзи в очите ми и смут в душата ми. Колонката е достатъчно кратък текст, който има своите правила на писане. На тях няма да се спирам, защото, все пак, мисълта ми тече по посока „какво не трябва", а не в реката на нещата, които правят една колонка именно колонка. Но, макар и кратък, сбит и ежедневен текст, тя би могла да загатне, да докосне, да роди... не, не светове, но поне въпроси, мисли, усмивки. И стигам до онова „какво не трябва", което за мен е най-важното. Колонката не бива да ме оставя равнодушна, недокосната и несподеляща. Колонката не трябва да бъде забравена в момента на четене. Нито да провокира въпроса „Тоя па (тая па) сега защо ми ги пише тези неща? Не ме засягат, не ги усещам, не мога да ги почувствам". Колонката не трябва да ме кара да се чувствам като наблюдател на нечий чужд живот, на нечий чужд опит. Нека не съм съгласна с автора,нека да вляза в задочен спор с него, нека търся аргументи да го оборя. Но да бъда част от текста му. Той да провокира в мен желанието, ако не за нещо друго, поне за спор. С две думи, колонката не трябва да ме оставя с усещането за напразно изгубено време. Зная, че сега много от четящите ще си зададат точно този въпрос, който казах, че една колонка не трябва да провокира - онзи за това „тая па защо ми ги пише тези неща. Нали колонките не са насочени към колонкарите, а към всички четящи ги. Аз не се занимавам с това. За какво ми е да знам как се пише или не колонка?!" Моята простичка и егоистична мотивация да пусна този текст като колонка, а не в административния форум на „Книгите" се състои в това, че тези „какво не трябва", които аз изброих, се отнасят колкото до колонката, толкова и до всеки, имащ претенцията да бъде публистичен или художествен текст. А голяма част от четящите нашите колонки са хора, отдали свободното си време на това - да създават текстове. Още по-прагматичният ми мотив да реша, че текстът „Как не се пише колонка" трябва да бъде колонка е в това, че всъщност това не е текст, който отговаря на този въпрос - „Как не се пише?" По-скоро е текст, насочен към това как не се общува. А колонката е много добър обект за анализ. Тя е кратка, така както все по-често се случва да са кратки срещите ни с приятелите ни, с близките ни, с децата и родителите ни. Тя сбита, насочена към другия. Така, както думите, които отправяме в пространството, всъщност са насочени до тези около нас. Тя е ежедневна, така както са ежедневни контактите ни с колегите ни, с партньорите ни, с близките ни. И ако колонката не бива да е споделяне заради самото споделяне, така и споделянето ни с приятел би трябвало да почака онзи момент, в който чашата му не е препълнена. Ако колонката не бива да ме залива с информация, която не ми е нужна, така и ние не бива да заливаме близките си, най-вече близките си, с информация, която не е за тях, която не им дава нищо и ги оставя с усещане за натовареност и празнота. Ако колонката не бива да ме оставя равнодушен и без продължение, за какво му е на човека около мен общуването с мен, ако то няма да е породило емоция, мисъл, въпрос, съпреживяване? Живеем във век на високи технологии и високи скорости. Не можем да си позволим лукса да прекарваме денонощия заедно. Но можем да се опитаме в кратките мигове, в които се докосваме, това докосване да бъде пълноценно, живо и истинско. Като глътка жива вода в забързания, задъхан и откачен свят, в който живеем.
Прочетена от 929