За вътрешния глас и висящия във въздуха чичко
Опитвайки се да отговоря как се пише или, по-скоро, как пиша аз, започнах сам да го разбирам по-добре. Не винаги, когато пишем, сме наясно с всичко, което имаме да кажем - пишейки, го осъзнаваме. Това прави процеса още по-интересен и увлекателен, иначе да се приписваме мисъл по мисъл не само е отегчително и уморяващо, но и невъзможно за изпълнение. Все има празни места и бели полета между това, което знаем. Свикнали сме с тях, не ги забелязваме, възприемаме ги без въпроси, рядко усещаме, че нарушават хармонията на убежденията ни. Възприели сме догматично истини, които не са никак догматични. Просто не им е било ред да се замислим над тях, но когато се наложи да ги разкрием чрез текст, лъсва липсата на основа. Когато авторът пише, ако е истински автор, той никога не пише сам, в него има още едно същество. То го следи, гледа любопитно, със затаен дъх е, но усети ли нередност, най-безцеремонно задава въпрос: "Това пък защо е така?; "Този чичко защо виси във въздуха?". С други думи: защо казваш, че това е истина, след като не виждам никакво основание да го твърдиш; този сюжетен детайл откъде се пръкна и какъв е смисълът да е там, където си го сложил?
Ако съществото в теб (а то не е друго - то е твоят читател) ти зададе подобен въпрос, има няколко варианта да постъпиш. Най-лошият е да използваш опцията "модерация", с която не само авторското, а и изобщо човешкото съзнание разполага, за да се справя с вътрешните си гласове. Да изтриеш въпроса, а наглия глас да игнорираш. Така ще продължиш сам и най-вероятно ще се получи четиво само за теб. Освен ако го няма екипа от истински хора, приятели или читатели, на които безрезервно се доверяваш и се споделяш още по време на процеса на писане. Това е рядко сбъдната мечта на малко автори, но също си има своите слабости. Голяма екстра е в самото писане и е изключителна предпоставка за създаване на качествено четиво. Заслужава специално внимание, което ще обърна в някоя от следващите колонки.
Но да се върнем на вътрешния глас, на другото същество у теб, на читателския глас у самия автор, в момента, в който този глас задава провокиращ, риторично критичен въпрос. По-добър вариант от игнорирането му е да прецениш дали въпросът не е уместен, дали си бил недостатъчно ясен и дали си имал основанието да постъпиш така, както си постъпил, т.е. да напишеш това, което и както си написал. Възможно е правият да си ти, но далеч по-вероятно е вътрешният ти глас да не те лъже.
Научи се да го различаваш. Не става въпрос за пресиране, на което често масовото съзнание подлага авторовата индивидуалност. Не става въпрос за всяка псевдоинтелектуална задявка в интернет или за мърморенето на всяко сърдито старче, на което и Господ да падне, пак би махало назидателно с пръст. Не става въпрос за лумпенизиран тийнейджър или за пациент, който пише на задната страница на книга на Буковски: "Простотия до шия". Интелектуални зарзавати, псевдоморалисти, псевдоестети и - особено днес, особено в България - хора с неправилна самооценка - колкото си щеш.
Става въпрос за съпричастния, съпреживяващия глас. Научи се да го различаваш между стотиците хиляди крясъци в ефира на съзнанието си - абсолютно ненужни, но пък част от живота, като глъчката и шума по улиците. И когато един негов подобен въпрос е на мястото си, по-лесният вариант е да изтриеш това, което е забелязал като дефект.
По-хубавият вариант обаче, поне за мен, ми остана от времето на пишещите машини, когато, за да премахнеш нещо ненужно, се налагаше да преписваш доста страници, а често от умора се е случвало, като се стигне до този незначителен пасаж, да се препише отново грешно и да се налага пак да се мачкат страници.
За да избегна този къртовски труд (според мен той е далеч по-тежък от този на бетонджията), започнах да се опитвам да използвам грешката като ключ в развитие на сюжета. И понякога резултатите са непредвидимо добри. Не бързам да премахна недомислицата, а търся начини да се развие така, че да е част от логическата цялост. И ако "чичкото виси във въздуха", се старая със следващите страници да му направя стълбата, да обясня защо е паднала и каква е връзката със съдбата на героите. Много често точно този висящ във въздуха чичко е спасявал разказа.
Прочетена от 402