Преди време гледах със затаен дъх клип от YouTube, качен в блог - постинг. Спускане със сърф по гребена на цунами. Не видях края на невероятния акт на авантюризъм, клипът прекъсваше на мястото, на което вълната падна с цялата си тежест върху атлета. Вярвам, че това не е било смъртта му, познавам хора - любители на екстремални спортове и впечатлението ми е, че добре преценяват риска. В повечето случаи не са безумците, каквито изглеждат, а точно обратното - умове, преценявайки добре ситуацията и изчисляващи възможно най-големия процент да оцеле ят. Вероятно е имало помощ на безопасно разстояние, доколкото е възможно в случая да се говори за безопасно разстояние. Все пак някой е снимал. Авантюристът не е бил сам. И все пак, остава ми едно хладно съмнение, че това е последното приключение на този непокорен дух. Да съжаляваш такъв е обида към самия него. Можеш само да му се възхищаваш, гледайки на живота и на смъртта му от съответната камбанария. Наясно е бил какъв риск поема, въпреки всичко го е направил и е бил подготвен за загубата. За един миг е изгубил потенциала за дълги години, н понякога, а това индивидуално се решава, си заслужава.
Думата ми е за писането. То може да бъде като каране на сърф, при това като спущане със сърф по гребена на цунами. И когато сме силно вдъхновени, то прилича често и понякога е спущане по цунами. Тогава и да искаш, и да не искаш, започваш да пишеш. То - онова, което е в теб, няма да ти разреши да не го сториш. В такъв случай цунамито те е връхлетяло неочаквано, имал си само сърфа си, той е единственият ти шанс за спасение.
Думата ми е обаче за по-различния случай. Когато не си толкова вдъхновен, а цунами има. Най-често предизвикан гняв, състояние на афект.
Да, писането е чудесно лекарство. Най-доброто. Някои пият, други се дрогират, карат бързо кола или буквално си търсят гребена на вълната, за да се спасят от по-лошото - от това да се пържиш и цвърчиш в собствената си натрупана омраза или яростно несъгласие. Нищо не може да се сравни с разтоварването чрез словото, а в много случаи това е и единственият начин злото да се превърне в добро, разрушителното да съгради. Изцедената змийска отрова да се превърне в серум срещу змийското ухапване.
Но е риск! И пишещият трябва да е наясно, че подобно състояние изкушава към писане, думите лесно вървят, стихията пише вместо теб... Стига да я владееш, но това не винаги е възможно.
Гледал съм след време такива свои текстове. Чудил съм се и на акъла си, и на правописа си, да не говорим за стилистиката си. Оголила зъби, настръхнала, внушителна. Емоционално въздействаща, но на толкова места сгрешено, че се получава едно голямо нищо. Да се поправи почти е невъзможно. Трябва да си върнеш част от същото настроение, не че е трудно, но просто не си заслужава. Не е като разравяне на жарава, а като бъркане в гнойна рана. При това животът си тече, пред теб - колкото щеш подобни рискове и предизвикателства. Същата рана ще получиш, почти сто процентово сигурно е. Текстът просто умира, без да е изпълнил мисията си, без да те е освободил от демоничното, което се крие зад него. Защото слаб текст не освобождава. Уверил съм се. Сгрешен - да. Наивен - да. Нелитературен - възможно е. Но слаб отвсякъде не освобождава от нищо. Просто те е настигнала вълната, както онзи човек на риска, с който започнах. И е погребала под себе си онези седмици, дни или часове. Рискувал си, пишейки, и си загубил.
Пак ще кажа: в подобни състояния се получават и добри текстове, защото приключението на духа наистина е екстремално, но много, много голям е рискът да не се получи нищо.
Още по-голям е, да започнат да се търсят само такива състояния. Все по-екстремални и по-екстремални, докато накрая все пак се случи най-лошото. Пълно е публичното ни пространство с журналисти, които вече не са способни на друг тон, освен този на омразата, доста са и писателите, да не говорим за блогърите. Там е масово явление и човек, който по принцип има заложби, сам е избрал да ги превърне в катрана си. В това творческо страдание лично може да е щастлив, но е и жив погребан в една и съща тема.
Признавам си, днес има какво да ме вдъхнови по този начин. Преценявам: твърде много съм писал по това, което можех да пиша. И няма никаква полза да го правя.
Вместо туй, нека да напиша с усмивка защо все пак не го правя. И докато обяснявам защо не си заслужава, да направя нещо, което си е заслужавало.
Прочетена от 391