Гайтани вежди, снага топола

Зъзнат в простора голи думи, пристигнали късно

Камелия Иванова

Поредица: ""

Не зная как да започна тази си колонка, тъй като много мисли се блъскат в главата ми. Много идеи се надвикват, като всяка смята, че е най-добрата, а другите могат да почакат. Много емоции, за съжаление, окрасени повече в тъга, обида и болка, вярват, че имат право да бъдат споделени с всички, защото те са колкото мои, толкова и на другите. Защото всеки е бил подложен на тормоз, защото всеки е имал момент, в който е разбирал, че човекът, с когото е споделял не само пространството, но и мислите си, и мечтите си, и радостта си, всъщност, се е чувствал добре, единствено и само когато е бил в ролята на силния, този, който може да се направи на добър, да ти подаде милостиня... И всички те са прави, че когато рубриката ти се казва „... как ехото заглъхва", точно те имат право да ги опишеш. Но, от друга страна, Фондация „Буквите" направи своето голямо представяне в Бургас за първи път от четири години. Така да се каже, да даде отчет пред бургаските си приятели какво е свършила и да се докосне отново до тях. И ако това не е тема за „... как ехото заглъхва"?! Не, няма да пиша репортаж. Не зная дали някой ще напише, пък и не е нужно. Видеото показва всеки един момент от това представяне. Ще се опитам да ви разкажа това, което го няма на видеото. Моите мисли, нещата, които се случиха около, преди и след представянето, хората, които ни посрещнаха и отвориха още едно кътче в сърцето ми, сгрято, помилвано и изпълнено с нежност.  След едно пътуване с влак, изпълнено с никотинов глад, досада, но и множество споделени мисли, ни посрещнаха хора, които бяха нарушили ритъма на собствената си почивка, за да можем ние, уморени, да бъдем най-бързо и комфортно транспортирани до... Ами до едно място, в което аз се чувствах сякаш съм била там през последните двайсет години от живота си. До един човек, който като че ли ме познава също от толкова, макар да се виждаха за пръв път на живо, а предишните два дни да бяхме разменили по едно съобщение във Facebook. Отидете ли в Бургас, задължително посетете клуба на този човек. Някои го познават като доктора, други го познават като един див рокер, който не се отказва от същността си, от онзи необясним, несравним и често неразбираем устрем. Трети знаят за неговите стихове, четат ги, харесват ги, съсподелят ги. И във всичко той влага страст, любов, старание и желание за идеал. Така както и посреща приятелите си и нас. Така както и посреща приятелите си и нас. Но не за Боби Бойчев, а за Бургас ехото щеше да разказва. Даже не и за Бургас, а за мислите ми, породени от това пътуване. Не очаквах да видя който и да било от предишното представяне на Буквите в този град. Не очаквах в разума си, но явно сърцето е имало други очаквания. Разбира се, не се случи и аз едва тогава разбрах, че го е имало това очакване. Да, запознах се с други хора и срещнах приятели, с които сме се запознали на други места и по други поводи. Хора, които много уважавам и с които ми се искаше да изкарам доста повече време. С които ми се искаше да споделя онзи багаж, пренесен от София до Бургас. Онзи, невидимия, за който не се плаща билет - идеи, планове, желание за съвместна работа и общо време. Но, когато вниманието ти е насочено към сцената, където се очаква да се справиш с някаква задача, когато искаш да обърнеш погледа си назад, а едновременно с това и към всеки, присъстващ в залата... Тогава успяваш само да прегърнеш, да подадеш ръка или да се усмихнеш на човека, с когото ти се иска да споделиш, ако не цяла вечност, поне цяла вечер и нощ, за да си кажеш твойте и да го попиташ за неговото. Слизаш от сцената и откриваш, че не си успял да подариш книга, не си и попитал „Как си?". Лягаш си през нощта и изведнъж започваш да си изреждаш нещата, които си имал желание да кажеш на някого, жестовете, които си искал да подариш, нежността, която си искал да дадеш... А те са си останали в теб,за да очакват следващата среща, с надежда, че тя ще се случи и със страх, че отново ще бъдат затрупани от организация, битовизъм, липса на време... Не зная за другите, но аз се чувствам изпълнена с толкова много емоции, с толкова много любов, споделеност и усещане за пълнота. Едновременно с това, обаче, има един глас, една струна, която проплаква за пропуснатото и за това, че от мен самата си е зависело да се самоорганизирам така, че да успея. Да успея не само да прегърна Таня Йотова, но и да бъда истински с нея. Не само да се ръкувам с Христо Граматиков и да му благодаря,че е с нас, но и да поговорим с него за „черния пясък", който се сипе. И най-вече да им кажа всички онези хубави думи, които извират от сърцето ми за тях. Защото трябва да се споделят тези думи, защото те са силата ни. Защото те ни правят истински и по-добри.

Кажете добрите думи,

недейте за утре отлага.

Може би те са нужни

някому,

днес,

веднага...

Като че ли това е и най-силното, което заглъхва в моето ехо от Бургас - добрите думи за добрите хора. За тези, които могат да родят в сърцето ти надежда и нежност, любов и вяра. Тези, които те правят и самият теб по-добър, по-светъл и по-истински.

Прочетена от 410

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси