Родил се е във време, когато българинът все още е пазел своята памет за род. Когато отделната личност е придобивала своята значимост единствено и само в цялостта си с рода. И в тази си цялост човек е можел да се докосне до Божественото, бидейки безсмъртен чрез тези, които са били преди него и чрез тези, които ще дойдат след него. И не е било важна датата на раждане, а мястото и времето. Защото, както казва Васил Левски, „ние сме във времето, то нас обръща и ние него". Тази е причината, поради която ние и до днес отбелязваме рождения ден на Апостола на свободата на предложената от Захари Стоянов дата, който се основавал на спомените на Яна, че Василя е роден малко след Петровден. Не знаем обаче със сигурност кога е това „малко след". Но не за Васил Иванов Кунчев ми е думата днес. А за един негов съвременник. Съвременник, чийто слова вълнували народа и той ги превръщал в песни. Слова, които не оставили покой и в душата на младия Васил Иванов.
Роден през септември 1822 г. в гр. Сливен, в семейството на занаятчия. Баща му, Петър Миндов Чинтула, бил неучен човек. Имал си една бара вън от града и се занимавал с кебеджилък, а когато нямал работа, за да не стои празен, обработвал своето лозе. Майка му, баба Стояна, весела и разговорлива жена, отдадена на това да изгради уют и да съгради дом, освен това, тъкала, за да приготви дрехи на мъжа си и на четирите си деца. Добри бил второто от тях. И тук започва неговата песен, която аз ще се опитам днес да ви изпея. На места ще звучат грапавини и ще са фалшиви трелите, но то е така, първо, защото не съм бард и, второ, защото гласът изневерява при такива песни.
След 1830 г. малкият Добри започва да учи в гръцкото училище в родния си град, където и продължил до 1836 г. След като преминал долния курс на своето учение в основното училище, младежът продължил учението си при Георги Цукала. Тук обучението било по един своеобразен начин - твърде жестока дисциплина и наука от по-висша класа. Учителят, ведно с учениците си, превеждал „Илиада". Но дали ненужната жестокост или безплодността на наученото, или и двете, отвратили Добри, но той потърсил друг източник на знания. Отишъл при българския учител Димитър Кешиша, при когото да се учи на български език и на черковен ред. Така станал и певец при новоселската черква.
Когато навършил 14 години и завършил учението си при Кешиша, Добри бил прибран от баща си - да му бъде помощник, кога копаел лозето или отивал на барата. Но не това бил животът, който си представял малкият Добри. Пък и започнали да се завръщат в родния град избягалите след подписването на Одринския мир сливенски семейства. Особено било впечатлено момчето от това, че само преди десетина години бедните и прости люде, се завръщали образовани, облечени в черни дрехи и носещи у себе си дух и някакво ново самочувствие. От тях той узнал, че във Влашко и Русия няма турци, че там има училища, където дори и „сметка на звездите" се водела. И повярвал младият поет, че там е щастието, че там може да получи това, което в Родината не му е дадено. И с тази вяра решил да тръгне към своето щастие и свобода. Пет гроша можел да отдели баща му и с тези пет гроша 16-годишният юноша тръгва на път. Годината е 1838. За пръв път той спира в будното градче Елена. А от там още същата година заминава за Търново, където учи шест месеца. Докато учи и слугува в една чорбаджийска къща. Слугуването му позволява да спести някой и друг грош и в края на годината Добри заминава за Букурещ, където се учи на гръцки при учителите братя Христиди. По това време на път за Одеса през Букурещ минава Захари Княжески, един от будните български учители, изпратен от търновското училищно настоятелство да се учи в Русия. Княжески се среща с Чинтулов, съобщава му, че руското правителство отпуска стипендии за бедни и способни българчета и го съветва да отиде в Русия. Сякаш само този знак и чакал, Чинтулов се отправя за Одеса, като по пътя спира в Браила при своя богат съгражданин и благодетел Димитър Диамандиев, при когото намира покровителство и с негова помощ и препоръка през 1839 година пристига в Одеса.
Първоначално младият човек се учи в Одеското околийско училище, за което получавал поддръжка от тамошни богати българи. След три години, през лятото на 1843 година, той завършил курса на обучение, предлаган от това училище и още същата година, не без съдействието на новорусийския и бесарабски генерал-губернатор граф Михаил Семëнович Воронцов, постъпил в Одеската Херсонска духовна семинария, заедно с още трима българи на държавни разноски. По спомени на негови съвременници, по време на обучението си той се отличавал с добро сърце, откровен характер и бил винаги скромен и тих, поради което печелил симпатиите на всички. В училищните занятия Чинтулов проявил прилежание, интерес и самостоятелност, които в скоро време направили впечатление на неговите професори. За това красноречиво говори и домашното му съчинение "Справедливо ли е мнението за преселването на душата"; а така също и Атестата, който получава след като завършва курса на семинарията, където оценките по всички учебни предмети са много добри при обща характеристика - "способности много добри и прилежание усърдно".
"Добри Чинтулов имаше поетически дар. Он, с Илия Грудов от Габрово, живееха в семинарския корпус, както и всички казенокошни (стипендианти) бурсаци. Подир премещението ми из Кишенев и аз попаднах помежду им. Добри Чинтулов обичаше да пие чай в близконаходящия се трактир Маеров, но пустата бедност не позволяваше му да мечтае при звука на музикалният орган. За да му угася жаждата за чай, аз и на двамата предоставих моя чаен прибор, с чай и захар, та те да приготовляват самовара, а тримата да пием. Така продължавахме няколко време, когато един ден моят Чинтулов ми каза: "А бе, отче! Вашият чай е хубав, но не ми е сладък, както у Маера, при оная пуста музика!" Оттогава почнах да му давам по 15 копейки сребърни за порция чай, но с условие да ми донася от трактира всякога по една песен. Чинтулов тогава най-напред съчини "Стани, стани, юнак балкански, от дълбок сън се пробуди" - спомня си митрополит Натанаил за това време.
Шест години се учи Добри в семинарията и през 1850 г. се връща в България. От 1850 до 1858 учителства в родния Сливен. Но не само разбужда духовете на своите ученици, а и пряко участва в борбата за църковна и национална независимост. Основава и читалище, пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавистта на туркофилските и гръкоманските среди, които организират неуспешен опит за неговото убийство. След десет дни арест в конака, поради „връзки с московеца", той е принуден да се премести да учителства в Ямбол като главен учител, където и остава до 1861 г. През 1861 г. се завръща в родния си град по покана на Сливенската община и отново е главен учител.
За спомена, оставил у учениците си и хората от Ямбол, красноречиво говори една песен, озаглавена "Песен, съчинена през 1860 за Даскал Добри като учителствува в Ямбол", която ямболци му съчинили, когато напущал града:
Ямболе граде, не тъжи милий!
Учител славни, господин Чинтол,
В науки мъдър и с важен титол,
С голяма скромност Бога погледна
И от се сърце му се помоли:
Бог да поживи папа Филипа,
А че залита денем и нощем,
За да съгласи млади и стари,
За да повика калфи и майстори,
За да съградят новичка школа -
В нея да учат мъжкаго пола,
Втори учител пак от Одеса.
Ямболе граде, не тъжи милий,
Че ни остави учител славний Господин Чинтол.
До 1871 г. учителства в Сливен, когато е избран за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. След завръщането си от Цариград Чинтулов изцяло се отдава на учителстването още около 3 години, след което сам напуска поради силно влошаване на зрението.
Макар полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 5 / 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч. "...Наконец господ бог услышал молитвы рабов своих; надежди и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сърце свирепства, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших еднокровных братьев россиян... Грядите, грядите убо давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, със слезами на глазах ждет вас с распростертыми обятиями. Утешите его своим присутствсем. Вылечите его свежие и димящися еще раны целителным бальзамом разумной свободы и правосудия..." - това били думите, просълзили руските генерали.
След Освобождението е избран за член на временния градски съвет. На 27 март 1886г., разочанован от следоосвобожденската дейстивителност поетът, църковният и обществен деец умира в Сливен, сам и почти сляп."Боже, аз не съм желал такава свобода за народа си" - с болка признавал той.
До нас е достигнало много малко от поетическото наследство на Добри П. Чинтулов - доказано е авторството му на около 20 стихотворения. Но по-голямата част от тях се пеят и до днес - „Къде си, вярна ти любов народна?","Стани, стани юнак балкански","Вятър ечи, Балкан стене". Приживе е публикувал (1849 г.) само три свои песни. Останалите са достигнали до нас чрез ръкописни текстове, направени от други хора, а оригиналите не могат да се възстановят, тъй като Чинтулов на два пъти е бил принуден да изгаря ръкописите си. Сам пишел мелодиите към стихотворенията си и ги разпространявал тайно.
Прочетена от 2110