Гайтани вежди, снага топола

За едно слънце, конкурс и надежда

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Представи си, че имаш слънце. Не астрономическото и огромното, без което не само че нямаше да има живот на земята, а и нямаше да я има цяла звездна система. Друго слънце, подобно на него, но напомнящо малко и на онова от приказките и детската анимация. С душа и усмивка, със свой характер и собствена реч. Твой приятел, който те е усмихвал в най-мъгливите дни и в най-мрачните нощи. Може би твоя измислица, но измислица, която е направила по-красива и богата реалността ти.

Представи си също, че светлината му е само и единствено твоя. Защото е ниско на земята. То си има къси крачета, с които пристъпя, стига само до коляното ти и нощно време ти помага да не се спънеш. Наясно си, че светлината му е светлина за души и издигнеш ли го високо, то ще озари много хора. Говорили сте си, то ти е казвало, че постави ли го някой в небесата, то ще си стои там и ще свети. Но не може да се издигне само.

Хвърлял си го високо, за да полети като птица. Падало е и се е натъртвало. Понякога си го губил в гъсталаците, а мечки и горски троли са го използвали като футболна топка. Драло се е по шипки и къпини или е падало в езерото и си го изваждал премръзнало и треперещо, останало почти без лъчи. Примигващо като църковна свещ. Прибирал си го под дрехата си. Искал си с гръдта си да го стоплиш, но е стопляло гръдта ти то. Примирявал си се, че никога няма да споделиш топлината и светлината му. Примирявало се е и то. Засмивали сте се. Изричали сте си - важно е  , че ви има. Теб и него. Но е имало фалш във веселите нотки, с които взаимно сте се окуражавали. Защото и ти, и то знаете притчата за трите таланта и строгия господар. Мъчите се да я забравите, но не се получава.

Представи си, че следвате с него една криволичеща пътека. Далече, далече напред е върхът. Този връх е последната ви надежда. Наясно сте, че ще ви отнеме години, за да стигнете до него, ако изобщо е истински - чували сте и историята за зрителните измами. В същото време по пътеката има много опасности. И мога да напиша една дълга, дълга приключенска приказка за теб и твоето слънце. Но не й е сега времето. Разказах, може би, част от твоята история. Със сигурност това е моята история и тази на още много други автори. Които са написали нещо, а то им е д    ставило радост. Продължава да им доставя, но чувстват и дълг. Не идват от нас тези работи, дело са на нещо повече от пръстите и мозъчните клетки. Желание са на сила, която, колкото и да сме мъдри, не можем да си обясним. Ние сме само средството за осъществяване на цел, която дори не е наша и не винаги сме наясно каква е. Тя е като онзи далечен връх. До който искаме да достигнем, преминавайки през безброй перипетии, без дори да сме сигурни, че този връх е реален. А към своето слънце сме отговорни. То е мило и обичливо - като дете. Приказно е, но все п  ак напомня за живо същество. Кой друг може да направи нещо за него, ако не ние, които го носим положено върху кръста си? А светлината му само за нас ли е? Дали е наша изобщо? Може ли да бъде нечия?

 

Представи си, че някъде по пътя си виждаш кран. Кулокран, с помощта на който можеш да издигнеш достатъчно високо слънцето и то да продължи своя път, да продължи да озарява и топли. Лично аз не бих се поколебал. Бих запознал краниста със слънцето си. Да си поговорят малко и той да се убеди, че има смисъл да се качи в обедната си почивка в кабината и да извърши това, което може.

Не бих се поколебал. И не виждам нищо унизително, че съм потърсил професионални умения, за да бъде издигнато слънцето ми. Защото неговият полет е по-важен от моята суета, която може и да си задава параноични въпроси от рода на: „колко нисък ще изглеждам на краниста, когато ме види от високо, от кабината".

Пиша тази колонка с цялото ми уважение към чуждото и различно мнение. Провокирана е от някои мнения за участието ми в конкурса „Търся издател", например, че това не е най-правилният начин. Пак ще повторя: пиша с цялото си уважение.

Не се запитвам, нито знам дали е най-правилно едно приказно слънце да бъде издигнато с кулокран. Или една книга да бъде издадена, печелейки конкурс.

Може и да не е. А би може и да е единственият начин слънцето да грее, а книгата да бъде издадена.

Няма да слязат небесата нито за някое приказно слънце, нито за книга в чекмедже. Не и за моите.

Ако има най-правилен или поне по-правилен начин, пожелавам го на всекиго. Не мога да пропилея изгрева в очакване и търсене. За мен просто е важно слънцето ми да изгрее.

Прочетена от 421

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
През портите на времето
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси