Емануил Попдимитров е роден в разделеното на две от Ньойския договор с. Груинци, Босилеградско, на 23.10.1885 г. Баща му, Димитър Захариев, е трето поколение свещеник, поради което и бъдещият поет е наречен Емануил („Бог с нас"). През 1937г. отец Димитър е застрелян с ловна пушка от сърбите на границата.
Младият Емануил завършва Педагогическо училище в Кюстендил (1904). След завършването си, в периода 1904-1906, учителства в с. Долни Коритен и с. Долна Лисина, Босилеградско. Записва да следва философия в Софийския университет (1906), но е изключен, поради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на З януари 1907. Последователно следва литература в Монпелие, Франция (1907), завършва философия във Фрибург, Швейцария (1912). Макар да му е предлагана преподавателска работа почти във всички университети, в които е следвал, Попдимитров се връща в България и работи като учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния (Солунски) фронт, а също така и в Главната квартира на армията в Кюстендил. След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия и философия във Висшия педагогически курс. През 1923, заедно със семейството си, се установява в София.
Любовта към Родината, както и своите идеи, той въплъщава в писаното слово. В редица български и чуждестранни вестници публикува статии срещу терора, денационализацията и насилствената окупация на Западните покрайнини. Бидейки много добър писател, той се проявява и като добър оратор, но най-вече като добър стратег на всеобщата борба, включваща и революционна дейност в защита правата на онеправданите сънародници. Поетът става революционер, когато разбира, че избягалите от Западните покрайнини негови сънародници не намират в България разбиране от управляващите среди и на тях се гледа като на чужденци. Той и други по-изявени представители на бежанските организации от Западните покрайнини полагат първите основи за създаване на организирано национално революционно движение. Това се случва на 15 и 16 юни 1924 г., когато временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. Поставят се основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците "Западни покрайнини" и "Западно ехо", имайки 68 дружества с над 3000 членове.През 1929 г. е избран за председател на Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини. Емануил Попдимитров много добре разбира, че освен с мирни средства срещу терора, който сръбската кралска власт оказва върху българите в Западните покрайнини, постепенно трябва да се премине и към националноосвободително движение. През месец август 1929 г. е упълномощен от Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини да участва, макар и неканен, в Петия конгрес на европейските малцинства в Женева. Въпреки опитите на сръбската делегация да не бъде допуснат в пленарната зала в Обществото на народите (ОН), той успява да влезе в нея, даже и да получи думата, благодарение лобирането на част от делегатите, с които се е познавал от времето на следването си в Монпелие - Франция, и Фрибург - Швейцария. Датата е 28 август, а речта му пред Конгреса, произнесена на френски език, дълго се помни от участниците. Тя засяга не само нарушаването на правата на българите в Западните покрайнини, но и коментира моменти от международното право, към което е длъжно да се придържа Обществото на народите. В резултат на неговата аргументирана и подкрепена с факти и карти реч, Конгресът признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров, в качеството му на председател, за представители на българското малцинство в Югославия. Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международният успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Създаден и Научен институт "Западни покрайнини", включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, професор Анастас Иширков, професор Йордан Иванов, професор Стефан Младенов, професор Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини. Резултат от дейността на този комитет са издадените книги, сред които и тези на Попдимитров на немски и английски език.
Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, а когато организацията вече не съществува такива покани е получавал лично Емануил Попдимитров. През 1933 г. на такъв форум Попдимитров за пореден път произнася реч в защита правата на българите в Югославия.
Наред с обществената си дейност, от 1923 г. до края на живота си Емануил Попдимитров е и частен доцент по сравнително литературознание към Софийския университет.
За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник".
Сътрудничи на списанията "Демократически преглед", "Художник", "Съвременна илюстрация", "Факел", "Звено", "Хризантеми", "Слънце", "Везни", "Наши дни", "Хиперион", "Пламък", "Българска мисъл", на вестниците "Развигор", "Светлоструй", "Литературен глас", "Литературен живот" и др. Творчеството му е голямо и всеобхватно - във всички литературни жанрове - лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца - стихове, поемки, приказки, „драматични поеми". Автор е на редица философски студии, в които се отразени философските му възгледи, формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше,Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Емануил Попдимитров е първият в България, който се занимава с естетиката на Бергсон („Неовитализмът в съвременната натурфилософия" (Хиперион, 1923, № 8-10). Определя Бергсоновата теория за интуицията като неовитализъм и своеобразен естетизъм, а интуицията - като познание „от естетически разред", в което вижда корените на символизма (студията „Философски предпоставки на символизма" - Философски преглед, 1929, № I).
Останал в паметта, литературна и народна, най-вече като поет, Емануил Попдимитров се утвърждава като лирик преди всичко със 17-те си „Женски портрети" от стихосбирките „Сънят на любовта" и „Песни". Едновременно съзерцателен и витален, лиричния субект в стиховете му е устремен към по-висш духовен идеал, към висша хармония, която търси в природата и във вечната женственост. Определян като символист, въпреки често използваното от него иносказание, неговите образи никога не загубват до край конкретиката си. В произведенията му, особено в тези след войната, се наблюдава една хармонична смес от символизъм и реализъм, експресионизъм и футуризъм. Всичко това се съчетава и с осезателното присъствие на българския фолклор. Тази посока на развитие води поета в края на тридесетте години към един ноесимволизъм, в който присъстват както постсимволистични авангардни внушения, така и български фолклор, френски символизъм, немски неоромантизъм.
Емануил Попдимитров има таланта да научава езици и го използва. Става полиглот, но не самоцелно. Голяма част от времето си той посвещава и на преводи - от сръбски, френски, немски, италианки, руски, турси, унгарски, румънски, латински, норвежки, еврейски. Превеждал е Шекспир, Шилер, Петьофи, Гьоте, Хайне, Новалис, Верхарен, Метерлинк, Рембо, Пушкин, Ахматова, Лерматнов, Балмонт и множество други творци. Всестранно надарена личност, отдала себе си на изкуството и обществената дейност, този енциклопедичен ум, освен за всичко останало, е намирал време да изрази себе си и чрез рисуване. Обичал е да рисува с молив и маслени бои, като е предпочитал портретите и пейзажите.
Живее не много дълго, но наситено, интензивно и с много плам. Подробната му биография би отнела много, много страници. А изчитането на цялостното му творчество носи удоволствие, познание и мъдрост. Завършва живота си в София на 23.05.1943 г.
Библиография - издавани книги до 1947г.
Юношески стихотворения. 1904-1907. 1911 (1913);
Маска. Романтична пиеса. 1912;
Смъртта на скулптора. 1912;
Сънят на любовта. 1912;
Дневникът на самотния. 1904-1913. 1914 (1926, 1935);
Песни. Трета стихотворна сбирка. 1914;
Плачещи върби. Лирич. албум. Четвърта стихосбирка. 1914;
Живот и блян. Разкази и стихопроза. 2 кн., 1919-1926 (1934, 1935);
Вечерни миражи. Пета стихосбирка. 1920;
Пред буря. Роман. 1921 (1935);
Свободни стихове. Шеста стихосбирка. 1921;
Знамена. Седма стихосбирка. 1922;
Идилии. 1922;
Стихове и песни. 1922
Драматични поеми. Чатертон. Соломея. 1923 (1933);
Драматични поеми. Йов. Смъртта на човека. Маска. Соломея. Фавни. 1923;
Естетиката на Бергсона. 1923 (1938);
Кораби. Стихове. 1923;
Вселена. Десет поеми. 1924;
Дъщерята на Йефтая. Трагедия. 1924;
Ибсен и ибсенизмът в литературата. 1924;
Френският символизъм. 1924;
Воденичарката. Комедия-приказка. 1926 (1933);
Драми на героичните борби. 1926;
Иглики. 1926;
Самодиви. Нар. песни. 1926 (1934);
Пред дверите на любимата. Антология. 1927 (1943);
Златна жътва. Втора книга стихове. 1928;
Златни ниви и бойни полета. Поема. 1929 (1943);
Песни за родната земя. 1929;
Смях и присмех. Хумор и гротески. 1930 (1933);
Росни капки. Стихове. 1931 (1938, 1947);
Събрани съчинения. Т. 1-16. 1931-38;
Преображение. Поема в 7 видения. 1932;
Глас из дълбините. В храма на българското слово. 1933 (1943);
Той не умира. Пиеса в 4 д. 1933;
Есенни пламъци. 1935;
Добри Войников. 1936;
Цар Константин Асен Тих. 1937;
Цар Самуил. Драм. хроника. 1937;
Кочо Чистеменски. 1938 (1943);
Росни капки. Стихове за деца. 1938;
Философски предпоставки на символизма. 1938;
Философски студии. 1938;
Цар Януари. Приказки за деца. 1938;
В страната на розите. Хумористична поема. 1939 (1943);
Ботев като поет. 1941;
Изследвания върху строежа на стиха с оглед към българската поезия. 1942;
Купол. Избр. стихотворения. 1943;
Росни капки. Избр. стихотворения за деца. 1947.
За народното творчество
http://liternet.bg/publish4/epopdimitrov/naturalizym.htm
Прочетена от 3713