Може би за пръв път ще оправдая заглавието на рубриката си „Как ехото заглъхва" и ще продължа написаното от Иван Богданов във вчерашната колонка. Разбира се, по мой си начин и с мои си акценти.
Културният сезон за тази година, не само на „Буквите", а като цяло в страната започна преди месец. Вчера, когато Общото събрание на Фондацията се събра извънредно, притиснато от недоволства, явни и скрити заплахи, бойкоти и не до там обмислени реплики, бомбардиращи най-вече скайпа на Богданов, беше ден на народните будители. Празник, който целият екип на Фондацията уважава и почита. Вместо да се отдадем на празника обаче, ние се събрахме да анализираме, да търсим, да правим равносметки и изводи. Някак тъжно като за празник. Точно като за този празник. На будителите. Да се събираме, не за да си кажем „Честит празник", а за пореден път да констатираме, че Ботев е бил гениален и че нищо, за съжаление, от неговото време, та до сега не се е променило. Даже е станало по-зле. Заспалите са все по-дълбоко заспали и все повече не искат да се събудят. Желанието да направиш нещо стойностно, красиво и народополезно е повече от трудно откриваемо полезно изкопаемо, което, когато се срещне, трябва да бъде изчерпано до край, така че друг да не може да го използва и най-добре е да бъде потопено. Не, не под езеро, защото то е малко и не чак толкова дълбоко. По-добре под океан, а най-добре пратено в друга Галактика. Ще спра с метафорите, защото може и те да се окажат от онези неща, дето уж ги разбираме, ама предпочитаме да ги четем не със сърцето и ума си, а с нещо друго. Години наред вече съществува сайт „Буквите", в който всеки може да публикува съвсем безплатно своите текстове. Като този всеки претендира, че всеки негов текст е литературно произведение и че по-скоро сайтът трябва да му плаща за това, че го е удостоил с великите си прозрения. Това е нещо, с което всички от екипа вече сме се примирили. Тези, които не успяха да се примирят, си тръгнаха. Голяма част от тях не просто уморени от напразните усилия, но и обидени, огорчени и в немалка степен обезверени. От културата ни, от авторите ни, от всичко. Другите, на инат, на желание и заради онзи огън в гърдите, който те кара да не спиш нощем, а да се отдадеш на правене, продължаваме да се опитваме... не, не да променяме света и най-малко авторите, а да не допускаме да бъдем демотивирани от случващото и да държим обидата зад силно залостени врати. Така сайтът прерасна във Фондация, а Фондацията разшири дейността си в толкова много посоки, че започнахме да ставаме заплаха за институционални организации и финансово силни такива, които получават различен вид субсидии. Субсидии, за да развиват дейности, с които нашият екип успява да се справи наред с всичко останало, а те дори не успяват да започнат. Не пиша всичко това, за да се похваля, нито защото съм оперирана от чувство за скромност, а защото фактите са такива. Не просто успяваме да правим нещата, но развиваме и нови и все сме на мнение, че можело да се направи още толкова много. Знам, че за някои хора това звучи като празно хвалене и не вярват, защото било физически невъзможно, но... Не за това исках да пиша. Ставаше дума за звездоманията, таланта, заплахите. Понякога, да си призная, все по-често, се питам защо правим всичко това с Богданов, с Илияна Делева? Дали защото чак толкова няма какво да правим с живота си и можем да си позволим да го пилеем? Или защото нещо в нас изначално е сбъркано? За себе си мога да кажа, че много обичам да рисувам, да чета и да пиша. Бих могла да пилея времето си с това. Обичам да играя и стратегически игри. Толкова приятно занимание, че може и да не усетиш кога животът ти е минал. Но по някаква причина аз не се отдавам на тях, а чета по няколко пъти на ден новите произведения, връщам се към старите, редактирам, коригирам, подреждам, илюстрирам книги, подготвям представяния, мисля стратегии, разработвам идеи, подържам контакти с хора от цял свят... Та май нещо в мен самата е сбъркано. Но, колкото и сбъркани да сме, всички във Фондацията, явно не сме достатъчно сбъркани, че да приемам за нормално и да преживеем спокойно явления като споменатите и от Иван вчера. Подаваш ръка на автор, който независимо дали лично на теб ти допада като автор, да не говорим като човек, или не, е получил достатъчно доза положителни оценки, за да те убеди, че творчеството му е стойностно и си струва да го подкрепиш. И ти го правиш. По най-добрия според теб начин. Издаваш му книга, изграждаш рекламна стратегия, ангажираш екипа си, подготвяш му премиера, реализираш я. В рамките на поне месец не пропускаш ежедневно да го рекламираш. След което... След което представянето му се случва, той, по подразбиране е недоволен, но дори и това не научаваш от него, а по някакви странични пътища. Иначе, на сцената, като добре възпитан човек, той дори ти е благодарил. След това се започва с някакви странно разпространяващи се слухове, анализи, споделяния. В резултат част от публикуващите в сайта решават, че ти не си достоен да красят твоя сайт с високостойностните си творби... Сценарият е един и същ в почти деветдесет процента. А пък и явно никой не ги цени тези твои творби, защото онзи заветен бутон, с който член на екипа изпраща текста ти в „Литературно ателие", така и не е натискан за теб. Сигурно, защото това се прави само за „свои" хора или за такива, дето си плащат. Или са любовници на някой от екипа... Както казах, толкова се повтарят сценариите, че вече мога да напиша ако не роман, то никак не къс разказ по темата, с конкретните реплики, физиономии, жестове. Нямам намерение да убеждавам когото и да било в това, че преместването на текстове в „Литературно ателие" никога не е било обвързано нито с това кой си плаща или не членски внос, нито с каквото и да било друго плащане, нито пък с любовните ни трепети. Винаги, още от времето, когато с Абсолют предложихме тази идея на екипа на Фондацията и дълго време я реализирахме двамата с него, сме имали два ясни критерия за това кой текст трябва да получи място в „Литературно ателие". И да, критериите са ясни и точни, а изборът, разбира се, е субективен, защото зависи от нашите вкусове, от нашето литературно познание, от нашите образци. Та, да се върна на двата критерия:
1. Предложеният текст отговоря на темата и на жанра, в който е заявен. Той е завършен и цялостен. Съдържа в себе си многопластовост, послание и нещо оригинално. Онова ново, заради което е написан. Когато става дума за поезия, се оглеждат и неща като спазване на законите на писане на класически стих, на сонет, на бял стих. Запазване на стъпката, добрите рими, новите метафори. И, разбира се, всичко това да е съчетано със смисъл, да поражда чувства. За прозата трябва да пиша още много, така че няма да влизам в детайли сега, че ще стане не колонка, а научен труд
2. Предложеният текст не отговаря на гореописаното, но показва явен напредък в творчеството на автора. Това, според нас, трябваше да е знак за автора, че следим процеса на неговото развитие като автор и сме отбелязали, че той има напредък. Че това, което е предложил, е стъпка в правилната посока.
Както казах, ясни и точни критерии. И винаги съм ги спазвала. За това има дни, седмици, дори месец, в който няма нищо, преместено от „Свободен форум" в така заветното ателие. Вярвам, че така и трябва да бъде. Все пак, всички ние сме пишещи и знаем, че не можем всеки ден да създаваме много добри неща. За „Препоръчано" има още по-високи изисквания и още повече критерии, но за тях - друг път.
Ще спра до тук, защото и без това днес отново наруших собствените си принципи. До сега не съм си позволявала да коментирам в колонките си случващото се в сайта или във Фондацията, защото смятам, че целта на тези колонки е друга. А и защото това, което написах днес, не е точно колонка. Позволих си го, поради това, че мисля, че беше време да поговорим за тези неща и че е важно това да се случи точно сега. Наближава Коледа, а след нея и Нова година. Време за поставяне на ново начало. Без да бъде зачеркнато старото. Но на чисто. А на чисто се започва със свалени карти. Два месеца преди Нова година аз свалих пред вас своите карти. За да няма място за спекулации и намеци за „скрити в ръкава тузове". Останалото зависи от вас.
Съблазнявам се много от мисълта да коментирам и случващото се около конкурса „Търся издател", но ще оставя тази тема за следваща колонка.
Искам само да напомня, че преди да видим сламката в чуждото око, е добре да погледнем гредата в своето, ако искаме да вършим народополезна дейност. Така ни е завещал Апостолът на свободата и така се опитвам и аз да изживея живота си. Вярно, това е въпрос на избор, на личен избор.
А Вашият избор какъв е?
Прочетена от 388