Последните дни на август се отрониха от календара като презрял плод. Горещият сух вятър измете края на лятото заедно с остатъците от отпуската на Ангелина Воденичарова. Пета поредна година тя се връщаше в България с тайната надежда, че най-после ще се случи нещо хубаво, което да я задържи тук, но както вървяха нещата, скоро трябваше да стяга куфарите обратно за Рим. „По дяволите, кога мина това време?!" Само след месец щеше да навърши четиридесет и три. Нерадостни мисли полегнаха в мрежа от тънки, отчетливи бръчици около лешниковите й очи. С нервен жест тя повдигна от челото кичур боядисана в наситенокафяво коса и се намръщи. Погледът й опита да полети от балкона, но изплашен от грозотата на съседните панелни сгради, се сви на топка и падна в краката й. За тази гледка ли бе пожертвала пет години от живота си? Нямаше сили дори да се разплаче. Отпусна се уморено в шезлонга на балкона и притвори очи.
Спомените я върнаха в 80-те години на миналия век. Колко различен бе живота тогава. Спокоен и подреден, а същевременно толкова цветен. И уж всичко беше предопределено - и завършването на университета, и започването на работа, и приятелите, а все оставаше сама. Поживя няколко месеца с брат си, но не издържа „темерутския" му характер. Всъщност Колето си беше съвсем наред, но двамата се различаваха дотолкова, че когато се случеше да не пътуват при техните за почивните дни, едва се понасяха. Темпераментната и свободолюбива Ангелина се премести в далечен квартал на града и скоро дните й потекоха между квартирата, работата и вечните купони с колеги и приятели. Отначало интересни и наситени с преживявания, с времето годините се занизаха все по-еднообразни и сиви. Лекият характер на Ангелина се оказа недостатъчен, за да компенсира желанието й за независимост. Подхранвано от егото, с течение на времето то порасна и издигна непреодолима стена между нея и мъжете, които се появяваха в живота й. Опита с няколко, но така и не срещна единствения. Бе прехвърлила тридесет и осмата си година, когато самотата и тихата неизбежност на изплъзващия се живот подгониха мислите й толкова надалеч, че тя обърна гръб на България и спря в Италия.
Това беше преди пет години.
Сега, дни преди края на отпуската, докато се опитваше да довърши последните предвидени задачи, Ангелина отново изпита неясното усещане, че се върти в омагьосан кръг. Да, повече от сигурно бе, че трябваше да промени нещо. Нещо, свързано с нея самата. Усмихна се кисело. Имаше собствен дом в многоетажен блок, в един от крайните квартали на града. Място, на което винаги можеше да се върне. Или да остане. Всъщност какво значение имаше, след като и на двете места беше сама. Ангелина потръпна от безнадеждност. Имаше чувството, че някъде по пътя между София и Рим бе изгубила себе си. Или й се бе случило много преди това?! Отвесна бръчка се спусна по челото й. Спомни си заминаването - набързо взетите пари от приятели, събрания през пръсти багаж, пътуването. Чувството на обърканост в първите дни след пристигането, умората, психическото напрежение, носталгията... После обръгна и престана да брои хората, които преминаваха през живота й, пък и нямаше смисъл - така и никой не се задържа. Сменяше квартири, работи. Какво ли не прави през тези години. Събираше спомени и обиди и ги трупаше на купчинки в потайните кътчета на душата си. Пет дълги нерадостни години. Напълно достатъчни, за да хлопнат и последните незатворени прозорчета към света, към всички и към всичко. За какво й бе това? Всеки път, когато се връщаше у дома, разбираше, че има повече пари, но по-малко от другото. От най-важното. Наричаха го смисъла на живота. Какъв ли бе нейният? От години пропускаше да споделя мигове с най-близките си и един по един зачеркваше и малкото приятели от онези, които й бяха останали. Сигурно така трябваше. Животът следваше своя ход и всеки имаше своите грижи, своите радости, своите деца ... Ангелина потръпна. Само ако знаеха колко я болеше от вечните им въпроси и „случайно" изпуснати реплики от рода на: „Как си? Не се ли умори да скиташ по света? .... Еее, ама ти още ли си сама?! Хайде, хайде, време ти е да свиеш гнездо!" Тя ли не знаеше това?! Тя ли не се беше уморила и от скитането, и от самотата! А колко й се искаше да прегърне дете! Нейното неродено... Същото желание четеше в очите на родителите си. С това желание я посрещаха и изпращаха, а тя все бързаше. Бързаше да тръгне, за да се върне. Ех, да можеше да не заминава. Да остане. Може би не беше късно да лицензира агенция за преводи или да пише. Да бъде като всички останали. Да им позволи да остареят до нея. А времето течеше ли, течеше, смаляваше се в очите им, правеше стъпките им бавни, несигурни. Ангелина се правеше, че не забелязва бледите и изпити от тревога по нея лица на родителите си и тайничко се молеше да доживеят до следващото й идване ... Там някъде тя щеше да мисли за тях, докато заспива, а те щяха да присъстват в сънищата й заедно с 40-те ризи на адвоката, които чакаха да бъдат изгладени. Сънуваше адвоката и жена му, макар че бе работила при тях само няколко месеца. Сънуваше и трите им деца, за които изцяло се грижеше - прегръщаше ги насън и милваше златните им косици, а после се будеше разплакана и дълго не можеше да заспи. Случваше се да сънува очите на старата журналистка - нейна близка приятелка италианка, която издъхна в ръцете й, малко преди да дойдат синовете й. „Ама, че спомени!" - тръсна глава Ангелина и се изправи. Погледна към съседните сгради, изсмя се беззвучно и влезе в апартамента. Порови в папката, където къташе важни неща и извади списъка със задачи, които бе планирала за лятото. Повечето от задачите бяха отбелязани като изпълнени. Парите за другите бяха изтекли между пръстите й заедно с отпуската. Телефонът услужливо иззвъня миг преди отново да изпадне в самосъжаление. - Да? - дори не си направи труда да види номера, изписан на дисплея.
- Анджела! Мио аморе! - гласът на Карло я стресна и събуди всички малки дяволчета, които кротко дремеха в душата й. Ангелина въздъхна и затвори. Бяха се разделили малко преди да се върне в България. Опитаха да живеят заедно и отначало всичко вървеше добре, дори повече от добре. Обичаха се. После обаче се появиха внуците на Карло, а заедно с тях и продължителните телефонни разговори с бившата му жена. Говореха с часове и по всяко време на денонощието. Спореха за храната на бебетата, за памперсите им, дори за цвета на дрехите ... Отначало Ангелина мълчаливо понасяше дългите дебати за внуците и всичко, свързано с тях. После нещо в нея се счупи. Телефонният звън, който в началото само прекъсваше уединението им, се вклини между тях и съсипа най-чистите им моменти заедно. Тръгна си, когато разбра, че миналото винаги ще застава между тях. Какво пък? Цял живот беше сама! Повече сама или по-малко сама нямаше никакво значение. Не и за нея.
Същата вечер, докато пазаруваше разни неща за вечеря, Ангелина буквално се сблъска с приятел от ученическите години. Позна го по усмивката. И по гласа. Така истински можеше да се смее само Генади. Боже, кога минаха тези години?! Разбира се, че искаше да се видят. Седна в колата му, без да се замисля. Посрещна ги жената на Генади и Ангелина побърза да й подаде кутия с бонбони, която се мъдреше най-отгоре в плика с покупките. Вечерта отлетя неусетно. Беше й приятно да се докосва до миналото чрез този човек, който изглеждаше толкова спокоен и толкова щастлив, колкото тя нямаше да бъде никога в живота си. Усещането й хареса. Мислено постави себе си и Карло на местата на Генади и жена му. Беше за миг, но образите съвпаднаха до най-малката подробност. После в ушите й прозвуча онзи натрапчив звън от телефона на Карло и всичко отиде по дяволите. Заедно с нея.
На другия ден Ангелина отново прегледа списъка с набелязаните задачи. Отвори нова страница и прехвърли няколкото несвършени неща за следващия път. Или за по-следващия. Не, че имаше някакво значение. Така или иначе скоро щеше да е в Рим и да мисли за други неща. Грижливо започна да сгъва дрехи и да ги поставя в куфара. Поспря за миг, колкото да си направи кафе, после продължи да подрежда багажа. Малко по-късно, докато слушаше новините и подреждаше разни неща в апартамента, на вратата се позвъни. Беше Нели - съседката. В ръцете си държеше плик.
- Добре, че си тук! Ето ти изследванията. Няма да влизам, че децата ме чакат в колата. Обещах им разходка в парка, сладоледи, пуканки и още куп неща - възпълничката жена с добродушна физиономия се усмихваше весело и както се стори на Ангелина безгрижно-глуповато. - Е, хайде, лек път!
Ангелина се усмихна в отговор и махна с ръка. Харесваше тази жена и спокойствието, което излъчваше цялото й същество. Възхищаваше се на умението й да се справя с живота по всяко време и във всякакви ситуации. Харесваше и децата й - палави момченца с щръкнали косички и вечно ожулени колене. Когато затвори вратата, Ангелина се усети заредена с някаква странна веселост и лекота, остави плика на масата и продължи заниманията си. По-късно се захвана с дребните неща - тоалетни принадлежности, козметика, витамини, таблетки за глава, за стомах .... Ето какво бе забравила! Не искаше да отлага за следващия ден - наметна дреха и отиде до аптеката. Върна се бързо, хапна малко плодове и се загледа в някакъв филм. Не усети кога е заспала. Събуди я трополенето на дъждовни капки върху перваза на прозореца. „Точно днес ли трябваше да вали?!" Ангелина зиморничаво се загърна в халата си и загледа навън. Сивота и безнадеждност. Или само сивота. Или само безнадеждност. Все тая. Погледът й падна върху масата и тогава видя плика. Пак щеше да забрави нещо и съседката, на която оставяше ключа от тях, трябваше да й го праща. Ангелина взе плика и го отвори. Прехвърли набързо няколко листчета с написани непонятни за нея неща и зачете последното, с равния почерк на приятелката й от детинство - д-р Дерменджиева. Откакто работеше в поликлиниката, Дани имаше грижата да събира резултатите от изследванията на Ангелина и въз основа на тях да й разяснява какво и къде не е наред, какво трябва или не трябва да се прави, кои лекарства са удачни за нея, къде могат да се намерят на по-ниска цена и т.н. Ангелина имаше достатъчно поводи да вярва на своята близка приятелка, пък и след като се сблъска с бездушието на няколко специалисти, окончателно отказа да има вземане-даване с тях. За късмет и добрата фея - съседката работеше в същата поликлиника като санитарка. Определено имаше късмет с тези две жени. Докато четеше равния почерк на Дани Дерменжиева, за миг си представи съсредоточеното й лице сред водопад от черни къдрици, немирно падащи над теменуженосини очи, скрити зад очила с рогови рамки. Хубавица беше Дани, а също и невероятен човек. Ангелина тъкмо щеше да сгъне бележката, когато последния ред прикова вниманието й. С по-дребни букви Дани деликатно бе написала: „Честито! Не знаех, че си бременна..." Думите сякаш удариха Ангелина през лицето. За миг й се стори, че потъва. Погледна през прозореца и после отново в листчето. Написаното си стоеше там и означаваше едно-единствено нещо. В първия миг, след като се опомни, Ангелина искаше да се обади на Дани. После на техните. После на Карло. След още един миг вече не искаше да се обажда на никого. Постоя до прозореца загледана в дъжда, извади обратния билет и го скъса. Половин час по-късно, таксито с което пътуваше, излезе извън града в посока Ихтиман. Въпреки дъжда, вкъщи щяха да й се зарадват.
Екатерина Николова
Обещахме да дадем трибуна на всички, които имат мнение по темата. Очакваме вашето мнение на info@bukvite.bg
Прочетена от 573