Неделя е. Празник. И ден преди голям празник - този на чудотвореца Св. Николай. Покровител и на моряците, и на пътешествениците. И ще се запитате, може би, защо точно днес пиша не за някой Николай или Никола, не за някой, на когото литературната история е запечатала името и ние повтаряме стиховете му, а за трима братя, чиито имена, за съжаление, най-вероятно нищо не говорят на хората, родени преди не повече от двадесет години. Причините са много. Една от най-повърхностните е, че през тази година се навършват точно 200 години от рождението на най-големия от тях - Димитър. И 180 години от раждането на най-малкия - Константин. Третият. Третият син винаги е бил натоварен с нещо вълшебно, сакрално, историческо в нашето митолого-приказно съзнание. Той е този, който знае истината. Той е този, който е обречен да поеме пътя и да стане царски зет. Той е този, който трябва да продължи делото на предците си. И това е по-важната от причините да пиша за тях. Защото дори и тези, които помнят Димитър, Константин и Наум, ги помнят повече със сборника събрани от тях народни песни. Помним ги с обществената им дейност, с това, което и днес можем да докоснем. Но някак забравяме, че те са оставили свое, собствено и уникално поетично и музикално творчество. Че Константин е превърнал живота си с в една безкрай повтаряна от годините ода. Че Наум, въпреки че остава сам, продължава онова, което братята му не успели да довършат. За да я има България.
Димитър Христов Миладинов е роден в град Струга. Бил е послушник в манастир, учи в гръцкото училище в гр. Охрид, учителства, след това отново продължава образованието си в Янина, по време на Кримската война обикаля Босна и Херцеговина. През 1856г. успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина, обнародва дописки в „Цариградски вестник". Тази му отдаденост на българщината и българското му спечелва много врагове - властимащи и с влияние - и той е обявен за „царски душманин". На 16.02.1861г. е арестуван от турските власти. Затворите се сменят - Охрид, Битоля, Солун, Цариград, но не и присъдата... Там и умира Димитър - в цариградския зандан. Датата на календара показва 11.01.1862г. Малко след него и брат му Константин. Официалната причина за смъртта е тиф. Съвременниците им, а техните потомци подозират и друга - отрова...
Младият Константин е роден двайсет години след Димитър. Първоначално учи при брат си, след това и той - в Янина. След известно учителстване завършва Университета в Атина - „гръцка филология". След това заминава за Одеса, където е „волнослушател" в историко-философския факултет на Московския университет. Съдбата там го среща с Любен Каравелов, Сава Филаретов... Заедно те основават Българската дружина „Братски труд" и едноименния печатен орган. В този вестник могат да се намерят и първите стихотворения на Константин. Сътрудничи и на „Български книжици", „Дунавски лебед", като през цялото врече поддържа контакт с Георги Раковски, към когото питае безкрайно уважение, запленен от делото на този „образ невъзможен" (Иван Вазов). През цялото време в Русия Константин се отдава и на тяхното дело с брат му. В Москва обработва събраните в Македония народни песни, гатанки и пословици, обработва текстове, които му биват изпращани и от други българи, подготвя сборника. Неведнъж Константин получава предложения да остане в Русия и да се отдаде на литературна дейност. Високото му образование и трудолюбието му правят впечатление на всички. Но неспокойната му душа го зове да се върне в родния край. И Константин тръгва на път. Обратно - към Родината. По пътя се среща с хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Преди срещата си, те водят кореспонденция. Хърватинът неведнъж е подпомагал българи, щедър и с голяма симпатия към нашия народ. Благодарение на неговата морална и материална подкрепа, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни". Когато брат му Димитър е арестуван, Константин е във Виена. Той веднага тръгва за Цариград, с надеждата да успее да освободи брат си. Но съдбата този път не е отредила на третия син да стигне до царския палат, макар и да пристига в Цариград. Той е арестуван и затворен в тъмницата. Заедно със своя брат. Смъртта му настъпва, почти едновременно с тази на Димитър. Тиф, отрова... Прекъснат е пътят на двамата. Делото им - започнато, но останало недовършено. Имената им - превърнали се в символ на българския дух и самосъзнание, на свобода и отдаденост, увековечени в народни песни. Брат им, Наум, (1817-1895), децата им продължават делото им, борбата им - да я има България. Защото, когато си едно с род и Родина, твоето падане може само да влее нова надежда и нова сила в кръвта родова. Личността е силна в рода си и чрез рода си става едно с Вечността. А родът, приел саможертвата в името на бъдното, станал още по-силен и разгорял огъня, продължава личното ти народно дело, за да го има - него, родът, него, Народът, нея, Родината.
Прочетена от 573