Вчерашната колонка на Лариса обърна вниманието ни към мечтите. Онези, които ни се виждат далеч и недостижими, а са до нас, ако успеем да направим първата малка, а след нея следващите крачки. Това е много известният в поведенческите науки съвет - за да достигнеш до целта, не се опитвай да свършиш всичко наведнъж, а раздели пътя на малки крачки, поставяй си малки цели, които да не те плашат и ще стигнеш далеч, далеч... чак до поредната мечта. Не отричам мъдростта в това, напротив! Още повече, че да я отрека, означава да отрека част от собствената си убеденост и работа. Само че ми се иска да продължа още малко - отвъд мечтата. След нейното постигане. Друга стара мъдрост е, че когато осъществим мечтата си, ние реално ставаме нещастни, защото няма към какво да се стремим. Не зная дали е така и не искам да вярвам в това. От една мечта - към друга, от един компот - към друг, ако мога да перефразирам Лари. Но все си мисля, че много по-радостни и много по-щастливи са онези мигове, в които ние сме на крачка от мечтата си, тя все още е пред нас, но ние я виждаме и очакваме всеки миг да я докоснем. Едно протягане, едно последно усилие и а-ха... И се мисля успяваме ли в този наш динамичен век да се отдадем на това а-ха... На радостта от срещата с мечтата и на удоволствието от нейното очакване? Разбъркани са мислите ми за мечтата днес. Беше рожденият ден на Владимир Симеонович Висоцки... Творец, голям колкото невероятно голямата руска душа и степ, човек, когото ми се иска да съм познавала. Най-вече защото моето вътрешно усещане е, че той е от онези хора, които успяват да хванат мига, да вземат най-красивото от него, за да го пренесат в онези минути, когато ще имат нужда от красота, нежност и щастие. Май това е моят Висоцки. Такъв, какъвто го виждам, когато погледна бюста му, такъв, какъвто го чувам, когато думите на песните му дълбаят в сърцето ми.
Родината му вчера беше разтърсена и от един атентат. Поредният. Може би и той е причината да се замисля, след Лариса, за мечтите. В този атентат загинаха над 30 човека. Не ми се спира на това малко или много са. Знам само, че това са над 30 поне по 3 по-малко мечти. По-малко радости. Сред тях е и млада дама - творец, драматург, прелетял километри, за да получи своята награда от сп. „Киноизкуство". Една от мечтите й е била постигната и тя наистина е била на едно а-ха пресягане, за да я стигне. Стигнала обаче до нея Смъртта. Без да омаловажавам трагедията на всички, загубили близки (самата аз веднага се обадих на свои приятели, живеещи близо до летището, притеснена), си мисля, че може би тази млада дама (макар да е много болезнено от загубата и на младия й живот и на силно обещаващия й талант) е била щастлива в последните си мигове на тази земя. И е отнесла там, в онзи другия свят, света на душите, прекрасни минути на очакване и трепет, които ще го направят по-красив, по-шарен, по-уютен. Аз искрено вярвам в това, че светът, в който отиват душите ни, е толкова красив и толкова топъл, колкото повече споделени с любимите хора мигове носим със себе си, толкова по-светъл е, колкото повече минути на радост и щастие е взела душата ни със себе си. И за това, вероятно подтикната от случилото се на летище Домодедово, отново ми се иска да напомня на себе си и на всички - хора, нека си дадем правото и свободата да бъдем щастливи от всяка малка радост, която ни предоставя животът или ние сами си подаряваме, на всеки миг, споделен с любимия, с родител или с дете, на всяка усмивка, породена от шумоленето на вятъра или песента на птиците. Никой от нас не знае кога ще бъде повикан в другия полк, важното е да е успял да напълни душата си с песен, нежност и щастие. Защото, ако вярваме на Библията, в онзи свят ще живеем вечно. Аз не искам моята Вечност да е тъжна и изпълнена със съжаление. А ти?
Прочетена от 1025