Какво ли щеше да е, ако никога не бе имало художествена литература? Над подобен антиутопичен сюжет често са ме изкушавали музите да поработя, но все съм им отказвал. В абсурдността на подобен свят не бих издържал дълго и бих побързал да го напусна, приключвайки възможно най-скоро произведението, без сюжетът му да е разработен достатъчно добре.
Щях да започна оттам - това щеше да е свят с далеч по-малко войни. Историята нямаше да звучи толкова героично, че да подтиква настоящето към вече извършени грешки. Нямаше да има химни и маршове, под чиито велики строфи да загиват хиляди млади сърца. Вероятно щеше да е робство, но хората - толкова привикнали и ограничени, нямаше да се борят за свободата си. Господарите щяха да се забавляват, извършвайки поредното кръвопролитие и жестокост, с която да доказват своята власт и значимост, понеже нямаше да ги има трубадурите, които не само да затрогват сърцата им с музика, а и да изпълват чувството със смисъл. Нямаше да ги има и онези поети сред философите, които да им разкрият, че в слабостта може да се открие не по-малко красота. Въпреки по детски животинската им жестокост, все пак, ако сравним историята на този хипотетичен свят с тази, която познаваме, в онази, измислената, би имало по-малко насилие. Споменах войните. Но пък мирът нямаше да е тази ценност, каквато е за нас.
Защото би липсвало всякакво огледало на щастието и нещастието ни. Емоциите не са устойчиви във времето, изпитваме ги за секунди, после забравяме. С времето се притъпяват и по-дълбоките чувства, губят реалистичност, видоизменят се в съзнанието ни. И ако ги нямаше отраженията им в смисъла, в който ги подреждат думите, щяхме далеч по-малко да познаваме и далеч по-повърхностно да изживяваме тези чувства. Любовта нямаше да е пълна. Всъщност едва ли щеше да има изобщо любов.
Щеше да е физиологическа необходимост от секс или емоционално общуване, но не и този пъстър лабиринт от понятия, противоречия, известна подреденост в хаоса на върховното усещане и хаос в подредеността на мислите ни. До момента, в който стрелата на Амур ни порази. Глупостите нямаше да изглеждат толкова симпатични. Нито пък да виждаме Човек и в неудачника и от него понякога да научаваме много повече, отколкото от преуспелия. Алкохолът нямаше да се точи толкова сладостно и най-вероятно щеше да бъде приписван от психиатрите срещу депресия, защото и тогава би имало депресии. Нямаше да има влюбени в луната наивници, а и да ги имаше, не бихме открили красота в тях.
Животът щеше да е само едно безкрайно настояще, може би за кратко време дори по-рационален, но твърде свит и опростен, щеше да е една безкрайна агония. При всички случаи щеше да е изключено да има дори илюзията за смисъл. Смисълът обикновено се проектира в бъдещето и е форма на художествена измислица. Защото няма бъдеще, защото то е фикция, която ни помага да открием сами за себе си някакъв смисъл в единствено реалното, но безкрайно отегчително настояще. А и целите не биха изглеждали така прекрасни, ако някой класик не беше възпял или нарисувал постигнати цели, подобни на тях. Мога безкрайно дълго да описвам примитивизмът на усещанията и мислите на съществуващите в такова битие. Те щяха да си имат страховете, но зад тях нямаше да има божества. Те щяха да си имат надеждите, но не и да откриват нежността и красотата в тях. Те щяха да имат дори вяра, но в нещо празно, безкрайно тъмно и безмълвно, което ще напомня неизбежно и единствено за фаталния край. А какво щеше да ги крепи? Каквото и да е, те не биха го нарекли никак, поради това щеше да е напълно изпразнено от съдържание.
Време е да напусна този описван свят, знам, че всеки може да си представи частички от него.
А какво ли е един живот, един език, един народ без книгите си?
Прочетена от 437