"Вечният септември" е термин, с който се обозначава спада в качеството на коментарите на даден сайт заради силния приток от нови потребители. Източникът на термина е от usenet групите в зората на интернет, когато новопостъпилите студенти в първи курс разрушават изградените общности със своя език поради непознаване на нететикета.
„Вечният септември" е основен проблем на българските сайтове, най-вече на литературните.
Проблемът не е, че новодошлите не знаят правилата. Проблемът е, че не искат да ги научат. Да не говорим, че повечето са илитерати, които са убедени, че Маргарита Петкова е известна покрай песента на Ивана, че стихО е правилна дума и не е ясно защо още не е влязла в речниците и че от еди-кого си няма по-голям поет. „Вярно е - не сме чели много, но той така ни разтапя душите". Но основният проблем е, че те искат сайтът да бъде такъв, какъвто им харесва на тях.
Няма да обиждам горките квакащи земноводни, но за тяхното съществуване е нужна тиня. Орлите имат нужда от скали. Когато някой е свикнал, като влезе в кръчмата, да подвиква на сервитьорката - „Ей, чшшшшш, ало, я донес' една голяма мастика", да удари една петолевка в челото на музиканта и да се провикне - „Карай от моите", не можем да очакваме, че ще стои тихо на симфоничен концерт и няма да смее да се покашля, да не смути музикантите. Учените си служат със сложни думи при описанието на това явление, казват му манталитет (добавят балкански), динамичен стереотип и какво ли още не. Народът го е нарекъл по-просто - селяния. Можеш да изкараш човек от селото, но не можеш да изкараш селото от човека, независимо колко време гази калта по жълтите павета. Точно като ония депутати, които продължават да ходят с бели хавлиени чорапи на черния си костюм.
Това е дълга история. Всички ми казват: „Какво се връзваш - два три месеца и ще отшуми". Лошото е, че тъкмо мине едната вълна и влиза нова. Днес ни казаха да си гледаме градинката - явно добре си я гледаме, щом има все нови и нови вълни, които желаят да си направят пикник на моравата.
Няма да поучавам никого - подобни статии за 10 години в Буквите съм написал поне 100. Резултатът е никакъв. Все повече пада нивото на авторите и все по-малко има за четене в сайта. Логично е - при сблъсък с простотията умните хора си тръгват.
През уикенда с Камелия избирахме произведения за списанието. Зачетохме се в ранните години на сайта - 2001-2003-та, и ни се доплака. Въпреки че тогава прохождахме, нивото е било къде по-високо. Да не говорим за силните 2004-05-06 г., но за тях ще прочетете във втория брой.
Някога Симон намери своята опора, прекръсти се в Петър /камък/ и на базата на нея изгради християнската църква. Все по-малко двамата с Камелия виждаме смисъла в това да продължаваме да ручаме жабета, да търпим високопарните мнения на поредния самопровъзгласил се за Arbiter Elegantarium, който ни заявява, че с него започва българската литература, а вероятно и с него ще завърши.
Има един много добър роман на Саймък - „Отново и отново". Толкова ни е познато това, че започва да боли точно като рана, която се отваря постоянно.
Когато през 2002 г. разбрах, че нямам нужното ниво да направлявам сайта в бурното море на графоманията, си подбрах екип. За жалост главният ни редактор почина от инфаркт, но останалите се справят добре и са успели да запазят сайта като един остров на литературата в безбрежното море на сайтовете за общуване.
Престижът да си публикуван в Буквите /а ако може и в Ателието/ доказва всичко това.
Не смятам да се обяснявам с горепосочените автори, да налагам банове, да се мъча да им разясня заблудите, да се мъча да ги извися. Както пише в Приказка за Стоедин - насила може само да се вземе, не и да се даде. Този филм сме го гледали толкова много пъти, че вече можем да кажем репликите преди участниците в него.
Дълги години убеждаваха хората да не публикуват в Буквите, защото там е онзи - лошият Богданов. Тези дни получих и ултиматум - „докато онуй там, злобното, пише у сайта, ние ще го бойкотираме".
Надявам се никога да не стигна дотам, че да се налага да се съобразявам с подобни неща. Тоя сайт преживя две големи цепения - през 2003 г. и 2004 г., както и един постоянен отлив на хора, които са дошли тук заради общуването , но продължава да е това, което е, въпреки постоянните прогнози, че до 2-3 месеца ще го няма.
И както пише в правилата - това е частен сайт на Фондация „Буквите" и изразява вижданията на членовете и за българската литература.
П.С. Ако гореописаните автори са съвременната българска литература, не виждам никакъв смисъл от спасяването и.
Прочетена от 554
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.