Нека да честитя на обичаните и на разлюбените, на обичащите романтично или сантиментално, не твърде силно или прекалено силно, на лудо или на егоистично влюбените, на влюбените като деца възрастни и на обичащите се като възрастни деца, на увлечените и на тези, които няма да изрекат думичката "обичам те", а обичат. Нека честитя на нещастните от обич и на тези, които любовта е направила и прави щастливи. Тези, които са намерили смисъл на живота си в любовта и тези, които не са я срещнали, но я носят в сърцето си. Но не празника, който днес се чества, им честитя, а празника, който кипи в сърцето им, понеже всеки ден е празник в състояние на влюбеност. Отнася се и за страдащите, може би най-вече за тях, защото са познали насладата, която си заслужава, дори на цената на такова страдание. Поне според мен. Малко съм краен, но съм искрен. Същото не може да се каже за духа на това празненство. Носи името на личност - безсъмнено необикновена, безсъмнено заслужила да бъде патрон на подобен празник по същия начин, както всеки обичащ, загубил насилствено живота си. Но все пак това е името за една замъглена в противоречия и легенди личност. Малко се знае за този човек, много се е говорило за него през годините. Наскоро ми попадна великолепният исторически роман на ирландския писател Чет Реймо. Разбира се, става въпрос просто за роман, разглеждащ една възможна версия, според която Валентин дори не е бил християнин. Лекар по професия, способен, достигнал бързо върховете в Рим, погубен от интриги. Препоръчвам тази книга на всеки, който не я е прочел, а има необходимост от развлечение или най-малкото от увлекателно четиво. Но развлечен ето не само в авторовото умение да предизвика интерес и да предаде духа на една далечна епоха като близък до нашия, но и в провокацията. Възможно ли е Валентин изобщо да не е бил християнин, и въпреки това - достоен човек, с рационалистичен дух и висок морал, верен на мъдрите традиции на епикурейството? Доста е възможно, а и в развратния по онова време Рим такъв човек бързо би си спечелил неискрени приятелства - заради славата и уменията си, и искрени врагове за това, че изповядва други ценности. Логично е и да бъде обвинен в християнство - християните били хвърляни на дивите зверове за назидание и за забавление на публиката. Гоненията сред християните са били жестоки и е ирония, че много скоро след това, с идването на Константин и приемането на християнството като официална религия, наследниците на подложените на гонения сами се превърнали в гонители, жестоко разрушаващи древната култура заради езичество и преследващи консервативните римляни, зачитащи старите си богове.
Но да се върнем на Валентин и книгата, според която дори е щял да се спаси, ако не е бил влюбен в християнка, дъщеря на римския центурион. Подобна романтична гибел, а и това, че християните го приели като свой, защото преди всичко са имали нужда от мъчениците си - герои, обяснява смисъла на всички противоречащи си легенди, разказващи се след това. Не приемам книгата за чиста монета, но това, което научих е колко малко знам за Валентин. Какъвто и да е бил, зачитам човека, но малко ми е трудно да приема "празникът на влюбените" като християнски.
А и ако все пак е светец, умрял мъченически заради езичеството, абсурдни са тези еросчета, сърчица, подковки и други езически символи, които се разменят между влюбените уж в негова чест. И ако има нещо, което ни доближава до този герой, то това е празничната суета, в която цял свят заприличва на онзи древен Рим, в който е живял и изгубил живота си.
Разбира се, това, че не приемам празника като християнски, не означава, че не го използвам като повод да се почувствам щастлив. Кратък е животът, още по-кратки - празниците, което ги прави скъпи, а любовта е безценна. Така че християни или не, обичайте се и празнувайте, но с второто не прекалявайте, защото и за епикурейство, и за християнство умереността е добродетел.
Прочетена от 337