Прeдстaвяме Ви


Мечтая да помагам на хората и да ги научавам на различни неща чрез творчеството си

Катерина Добрева | 2019-11-10


Как се запали по писането и четенето? Какво е литературата за теб? 

Запалих се по четенето благодарение на „Мери Попинз“. Това е книгата, която даде началото на литературните ми приключения. Процесът по осъзнаване на нуждата и огромното желание за писане стана впоследствие и постепенно. Започнах да пиша „просто, за да видя какво ще стане“, но в рамките на една година все повече осъзнавах, че литературната искра блести все по-силно в мен.

Литературата е голяма част от моя живот, който вече не мога да си представя без нея. Тя не е просто изкуство, а избор да даряваш и получаваш множество емоции и преживявания, благодарение на своето въображение и това на другите творци, описано на лист хартия.

Как се роди идеята за „Нарисувай есента в очите ми“? Разказвала си за заглавието и каза, че е третото, как точно се появи то?

Бях вдъхновена от историите на реални личности, за които разбрах благодарение на две книги. Те са били журналистка и художник. Повече за това ще разкажа на премиерата на книгата в Регионална библиотека „Петко Славейков“ във Велико Търново на 7 ноември от 18 часа.

А още когато разбрах за конкурса за съвременни любовни романи, знаех, че трябва да променя заглавието на романа, но проблемът беше, че нямах идея какво ще бъде то. Точно преди да изпратя материалите за първи кръг, „Нарисувай есента в очите ми“ изскочи в ума ми изненадващо, но в най-подходящия момент. Тогава разбирах, че това е най-подходящото заглавие.

Героите ти базирани ли си на реални хора? Ако да (и не е тайна, разбира се), кои са те? Как избра имената на героите ти? Означават ли нещо специално?

Всеки герой в „Нарисувай есента в очите ми“ съдържа дори малка частица от мен, като съм дала най-много на главния си герой – Христо, а след него се нарежда и Мартина, главната героиня. Но има и образи, които притежават качества на други хора от моя живот – роднини, приятели и дори непознати, с които съм се срещала някога.. Героите ми сами избраха имената си, което ги прави още по-специални. Наскоро си направих труда да потърся с точност значенията на имената Мартина и Христо и разбрах следното – че моите двама прекрасни главни герои са създали нови значения на тези две имена.

Кои са ти любимите образи и защо?

 Обичам всички свои герои изключително много, включително и тези, които биха спаднали към „лошите", въпреки че според мен в романа ми няма образ, който да бъде наречен по този начин. Дори ми е тъжно, че някои от тях не съществуват в реалния живот, толкова съм привързана към тях! Пример за това са главните ми герои, разбира се – Мартина и Христо. Същото се отнася и за нейната най-добра приятелка Яна и неговата сестра Карина – две прекрасни млади жени, които са като слънца в моите очи!

Какво те прави щастлива и какво би искала да постигнеш с книгата си?

Както светът ме прави тъжна, така и той е причината за моето щастие. Старая се да се оглеждам около себе си, за да намеря колкото се може повече от онова, което да ме накара да се усмихна и би донесло положителна енергия у мен. Дишам и съм щастлива, че живея! Гледам и съм щастлива, че виждам! Слушам и съм щастлива, че чувам! Ето дори такива неща ме правят щастлива. Искам благодарение на книгите си предизвикам у читателите същото, което светът предизвиква у мен – от тъка до щастие. Но, разбира се, наблягам повече на щастието!

Възприемаш писането като хоби или бъдеща професия? Как се виждаш след 10 години? За какво мечтаеш в професионален и личен план?

Преди година отговорът на този въпрос беше „тайно хоби“, тъй като никой не знаеше, че се занимавам с писане, включително родителите и най-добрите ми приятели, но сега е различно. Много различно. Писането всъщност вече е моя професия, която ми доставя истинско удоволствие и радост. Надявам се, че след години ще продължа да се занимавам професионално с литература. 

Виждам много неща след десетилетие, но най-ярко се отличава една жена, която не се страхува да бъде себе си – това искам да бъда аз. Напоследък виждам как завършвам гимназията си с поне две публикувани книги и след години се връщам отново в нея, но не като ученик, а като преподавател. Мечтая да помагам на хората и да ги научавам на различни неща чрез творчеството си и не само чрез него.

Имаш ли любим момент или цитат от „Нарисувай есента в очите ми“? Кой е той?

 Обичам всички 244 страници от книгата с цялото си сърце! Не мога да отделя и избера само една глава, момент, абзац или изречение. Всичко в нея е специално по свой начин.

Какво пожелаваш на читателите ти? Какъв съвет би дала на всички млади писатели?

На първо място искам да им благодаря! За това, че са избрали да подкрепят мен, творчеството ми, труди ми, а и като цяло българската литература. Пожелавам им прекрасни часове с героите в романа ми. Дано се докоснат истински до множеството послания, изводи, истории и размисли, които споделям с тях. Желая им и да бъдат много щастливи, добри и най-вече осъзнати, защото планетата ни има нужда от такива хора. 

Обръщам се към всички, не само към младите писатели. Възрастта е само число, когато става дума за истински и искрени мечти! Важно е да знаеш какво искаш и колко си готов да дадеш от себе си, за да сбъднеш мечтата си. И специално към тези, които се занимават с литература – писателят трябва да въздейства, да вдъхновява, да предизвиква множество емоции и разсъждения, той не е просто „някой, който пише“. Нека те се стремят към това.

Какво е да си на 16 години и да държиш в ръце първата си книга? Трудно ли е да издадеш книга толкова млада?

Така се чувства човек, когато сбъдне най-голямата си мечта, независимо на колко години е, но в моя случай възрастта ми ме прави още по-щастлива. Не мога да го опиша с думи, колкото и да се опитвам! Но пък кой може всъщност?! Трябва да го почувстваш, за да разбереш истински.

 Като цяло да издадеш книга не е никак лесно дори да си на 40, пък да не говорим на 16! Но ако това е мечтата ти, за която си готов да дадеш цялата си енергия и време и която те прави истински щастлив, тогава е по-лесно, защото знаеш колко много си струва всичко.

 

Очите…, онези пролетните, които топлят.

Очите…, онези есенните, които изгарят. 

Достатъчни ли са осем години, за да забравим? 

Да изтрием от ума си онази първа среща, с нейните кратки, но красиви разговори, онзи неочакван, изучаващ поглед… И да заровим дълбоко чувствата, които изпитахме за първи път… За да повярваме, че можем да продължим, сякаш нищо не се е случило? Какво да сторим, че огънят, който запалихме в телата си, толкова отдавна, толкова млади, да не изгасне? 

Това се питат Мартина Стоянова и Христо Бонев, младата журналистка с ирисите, обагрени в есенни нюанси, и художникът с пролетните очи. И докато си спомнят за миналото в гимназията осем години по-късно, двамата създават нови, различни и неочаквани спомени.

– Веднъж един човек ми каза – започва да говори той с глас, напомнящ на сладко-горчиво кафе с канела и много мляко, – че дори разбитите сърца могат да обичат. Твоето е разбито, моето – също. И въпреки това…

– …те обичат – довършва вместо него тя.


Книгата може да закупите от тук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=459

2019-11-10 | Прочетена: 252